Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Фокусът наистина беше всичко. Следователно – повече въпроси, повече действие.

Излезе от кабинета и се насочи към кухнята, за да вземе мобилния си телефон. Лейтенант Булърд разполагаше с интервюто на Брустър от обяд. Със сигурност беше проявила достатъчно любопитство и го бе изгледала досега. Странно беше, че още не се е обадила, за да го обсъдят. А може и да не е толкова странно, като се има предвид променящият се натиск в ситуацията. Както и нестабилната политика. Може би беше добра идея да ѝ звънне, колкото да провери политическия пулс. Или пък щеше да изпрати по-добро послание, ако изчака тя да се обади?

От избор между двата варианта го спаси онова, което видя през прозореца на кухнята – Ким се изкачваше с червената мазда по хълма покрай останките от плевнята, а зад нея идваше Кайл на своя мотор.

Когато приближиха разчистеното пространство край къщата, маздата се раздруса със силен трясък, докато преодоляваше сринала се навътре дупка на мармот по грубия път през пасището. Когато излезе от колата, след като я бе паркирала до субарото на Гърни, Ким не показваше признаци да е усетила друсването. Тя тръгна към вратата, където бе застанал домакинът. От тревожните бръчки покрай устата и очите ѝ ставаше ясно, че я безпокоят много по-сериозни неща от евентуална повреда в задния мост. Гърни долови подобна тревога и в мрачното, прекомерно внимание, което Кайл вложи при застопоряването на мотоциклета върху стойката. Ким застана лице в лице с Гърни и прехапа устни сякаш за да не заплаче:

– Съжалявам за цялата тази откачена емоция.

– Всичко е наред.

– Не разбирам какво става.

Имаше вид на уплашено дете, което търси опрощение за престъпления, твърде сложни, за да може да ги разбере. Кайл стоеше зад нея и сега собственото му притеснение беше очевидно от начина, по който стискаше зъби. Гърни се усмихна толкова топло, колкото можеше:

– Влезте в къщата.

Влязоха в кухнята през коридора до килерчето, а Мадлин дойде от срещуположния. Беше облечена с дрехите, които Гърни наричаше „клиничния костюм“ – тъмнокафяви, шити по поръчка панталони, и бежово яке, облекло, значително по-дискретно и по-професионално от предпочитаната ѝ какофония тропически цветове.

Тя се усмихна леко на Ким и Кайл:

– Ако сте гладни, в хладилника има разни неща.

После отиде до бюфета и взе голямата платнена чанта за пазар, която по принцип ползваше, за да носи всичките си вещи. На торбата имаше лого – симпатична на вид коза, около която бяха изписани думите „Подкрепа за местното земеделие“.

– Трябва да се върна до два часа – подхвърли на излизане.

– Бъди внимателна! – извика Гърни подире ѝ.

После погледна към Ким и Кайл. Очевидно бяха уморени, напрегнати и уплашени.

– Откъде е разбрал? – попита Ким.

Явно въпросът толкова много я занимаваше, че тя приемаше, че значението му е ясно за всички.

– Искаш да кажеш как Пастира е разбрал, че може да ви изпрати нещо на адреса на Кайл?

Тя кимна бързо:

– Не мога да понасям идеята, че ни е следвал, че ни е наблюдавал. Прекалено е зловещо.

Младата жена започна да трие ръцете си, като че ли се опитваше да се стопли.

– Не е по-зловещо от онова записче на стълбището, или от капките кръв в кухнята, или от ножа в мазето ти.

– Но всички онези неща бяха дело на Роби. Задникът Роби. Това... Това е убиецът... Който е убил Рути... И Ерик... С шишове за лед! О, боже мой... Дали ще убие всички, с които говорих?

– Надявам се, че не. Сега обаче може би ще е добра идея да запалим камината. Тук става доста хладно, когато слънцето залезе.

– Аз ще се погрижа – заяви Кайл, като че обзет от отчаяно желание да свърши нещо полезно.

– Благодаря. Ким, защо не се опиташ да си починеш на онова кресло, което е най-близо до камината. На него има вълнено одеяло. Ще сложа кафе.

Десет минути по-късно Гърни седеше с Ким и Кайл в креслата, разположени в полукръг около камината. Успокояващата миризма на черешово дърво, жълточервеникавите пламъци в търбуха на желязната камина, както и димящите чаши с кафе в ръцете им внасяха известна доза успокоение, намек, че хаосът може би наистина си има граници.

– Напълно съм сигурен, че никой не ни е преследвал, когато тръгнахме от тук надолу към града – каза Кайл. – И съм уверен, че и днес никой не ни проследи от града до тук.

– Как можеш да си сигурен? – въпросът на Ким бе по-скоро молба за успокоение, отколкото предизвикателство.

– Защото бях зад теб през целия път, като от време на време бях съвсем близо, а понякога изоставах значително. И непрекъснато проверявах. Ако някой ни следваше, щях да го видя. А когато слязохме от шосе 17 при Роско, изобщо не се забелязваше движение.