Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Траут направи отегчена физиономия и си погледна часовника.

– Работата е там – рече Гърни и се наведе напред, – че вие сте имали логически последователна връзка. В известен смисъл сте имали и подписани самопризнания – манифеста. Естествено, недостатъкът е била неуловимостта на извършителя. Но какво от това, по дяволите? Предложили сте вашия профил на убиеца. Разполагали сте с подробното му заявление за намерения. Имали сте шест убийства, съответстващи на онова, което вие и вашето звено за анализ на поведението сте знаели за Добрия пастир. Солидна работа, логични изводи. Свързани, професионални, защитими.

– Какъв по-точно е проблемът ти с това?

– Освен ако нямате доказателства, които не сте представили, всичко, което смятате, че знаете, е основано върху една измислица. Между другото, много се надявам да не съм прав. Кажи ми, че в досиетата си имате нещо, за което никой не знае.

– Думите ти са безсмислени, Гърни. А аз нямам време. Така че, ако не възразяваш...

– Задай си два въпроса, Траут. Първо, каква друга теория за случая бихте могли да развиете, ако изобщо не бяхте получили манифеста? Второ, какво се случва, ако всяка дума в този скъпоценен документ е пълна глупост?

– Интересни въпроси, сигурен съм. Нека и аз ти задам един, преди да си тръгнеш – той отново постави събраните си длани пред брадичката. Поза на професор. – Като вземем предвид факта, че нямаш никакво официално положение или каквото и да било основание да участваш по някакъв начин... къде те отвежда това враждебно теоретизиране, освен в света на неприятностите?

Може би се дължеше на заплахата във вторачения поглед на Траут. Или в самодоволната усмивка на устните на Дейкър, който се беше облегнал на касата на вратата. Или пък на жегналото го напомняне, че той самият няма значка. Независимо от причината, импулсът подтикна Гърни да изрече нещо, което не беше планирал да казва:

– Възможно е да ме принуди да приема едно предложение, което досега не бях обмислял сериозно. Благоприятна възможност в РАМ Нюз. Искат да направят предаване, в чийто център да съм аз.

– Ти ?

– Да. Или имиджа ми. Като използват статистиката на моите арести.

Траут хвърли любопитен поглед към Дейкър, който сви рамене, но остана безмълвен.

– Изглежда, са извънредно впечатлени от факта, че имам най-големия процент разкриваемост на убийства в историята на отдела.

Устата на Траут се отвори, но той отново я затвори, без да каже нищо.

– Искат да направя преглед на известни неразкрити случаи и да споделя мнението си къде според мен разследванията са тръгнали накриво. Ще започнат със случая „Добрия пастир“. Планират да озаглавят поредицата „Когато няма справедливост“ . Добро заглавие, а?

В продължение на цяла минута Траут разглеждаше събраните върхове на пръстите си, накрая още веднъж опечалено поклати глава.

– Всичко това отново ме връща към проблема с изнесените документи, неоторизиран достъп, предаване на секретна информация, нарушаване на правилата, нарушаване на федералните и щатските закони. Безброй неприятни усложнения.

– Нищожна за плащане цена. Все пак, както каза преди, основното нещо е справедливостта. Или беше истината? Нещо такова, нали така?

Траут го изгледа студено и повтори бавно, с натъртване:

– Безброй... неприятни... усложнения – погледът му премина през окачените на полицата на камината диви котки. – Не дотам ниска цена. Не бих искал да съм на ваше място в такава ситуация. Не и точно сега. Не и при условие, че трябва да се занимавам с онзи палеж.

– Моля?

– Чух за плевнята ви.

– Каква връзка има тя с онова, за което говорим?

– Още едно затруднение в живота ти, това е всичко.

Той отново демонстративно погледна часовника си:

– Времето ни определено приключи – отсече и стана.

Стана и Гърни. Стана и Холдънфийлд.

Траут разтегли устни в нищо неизразяваща усмивка.

– Благодаря, че сподели тревогите си с нас, господин Гърни. Дейкър ще те закара обратно до колата. – Той се обърна към Холдънфийлд. – Би ли останала няколко минути? Трябва да обсъдя с теб някои неща.

– Разбира се. – Тя пристъпи между Траут и Гърни и протегна ръка. – Беше ми приятно да се видим отново. Някой ден ще трябва да ми разкажеш повече за проблема си с плевнята. За пръв път чувам за него.

Когато пое ръката ѝ, той усети към дланта му да се притиска сгънато парченце хартия. Прие го, като внимаваше никой да не види. Дейкър го наблюдаваше, но с нищо не показа, че е забелязал предаването на бележката. Той посочи към входната врата: