Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Челюстите на мъжа се стегнаха:

– Не бих казал.

– Разбира се, че не. Как бихте могли? Само някой, който е истински маниак на тема контрол, би оценил казаното.

Три минути по-късно – след осемстотин метра друсане по каменистата пътека, по време на което ядосаният втренчен поглед на мъжа не се откъсна от коварния терен, стигнаха до метална ограда с плъзгаща се порта, която се отвори, щом наближиха.

Зад оградата пътеката чезнеше в широка постеля от борови иглички. После, доста внезапно, насред дърветата пред тях изникна „хижата“. Представляваше двуетажна постройка в леко модифицирания стил швейцарско шале 3 ., който често се използваше в традиционни къмпинги из Адирондак – конструкция от груби трупи с покрити веранди, зелени врати и первази и зелен дървен покрив. Фасадата беше толкова тъмна, а верандата – така потънала в сянка, че чак когато атевето спря до входното стълбище, Гърни забеляза агент Траут (или най-малкото човек, за когото предположи, че е агент Траут). Мъжът стоеше с широко разкрачени крака и собственическа поза по средата на мрачната веранда. Държеше голям доберман на къса черна каишка. Случайно или не, арогантната стойка и внушителното куче пазач навяха на Гърни мисълта за комендант на затворнически лагер.

– Добре дошли на езерото Сороу – гласът беше лишен от емоция, бюрократичен, не съдържаше какъвто и да било намек за гостоприемство. – Аз съм Матю Траут.

Малкото слънчеви лъчи, които успяваха да се промъкнат през клоните на огромните борове, бяха на голямо разстояние един от друг и тънки като ледени висулки. Във въздуха се носеше силен аромат на вечнозелена растителност. Откъм една постройка в двора, вдясно на основната къща, се разнасяше тихото настойчиво бръмчене на двигател с вътрешно горене, най-вероятно генератор.

– Хубаво местенце.

– Да. Моля, влезте.

Траут изстреля кратка команда, доберманът се завъртя кръгом и двамата влязоха в къщата преди Гърни. Входната врата водеше направо в просторна дневна с каменна камина, която приковаваше вниманието. По средата на грубо издяланата ѝ полица се мъдреше препарирана граблива птица с яростни жълти очи, протегнати остри нокти и две еднакви диви котки от двете ѝ страни, застинали във въздуха като за скок.

– Завръщат се – вметна Траут важно. – Могат да бъдат забелязани тук в планините всяка седмица.

Гърни проследи погледа му:

– Дивите котки?

– Забележителни животни. Четиридесет килограма мускули. Нокти, здрави като стомана и остри като бръснач.

Докато гледаше нагоре към препарираните чудовища на полицата на камината, в очите му определено проблесна възбуда. Беше нисичък на ръст, отбеляза Гърни, може би най-много метър шейсет и пет, но с добре развитите рамене на културист. Траут се наведе и откопча каишката на добермана. Една гърлена команда и кучето бързо и безмълвно се отдалечи и се скри от поглед зад кожения диван, на който Гърни беше поканен да седне.

Гърни зае мястото без колебание. Прозрачните опити на Траут да го сплаши му се струваха глупави, но и го караха да се чуди какво ще последва.

– Надявам се, разбирате, че всичко това е съвсем неформално – произнесе Траут, все още прав.

– Неморално...? – отвърна Гърни, като се преструваше, че не е разбрал.

– Не. Неформално.

– Извинете. Лек пристъп на шум в ушите. Спрях с главата си един куршум.

– Чух – той направи пауза, като разглеждаше главата на Гърни със загрижеността, която човек проявява при избора на съмнителна диня. – Как върви възстановяването?

– Кой ви каза?

– Какво да ми е казал?

– За раната в главата ми. Казахте, че сте чули за нея.

От джоба на ризата на Траут се чу тихото звънене на мобилен телефон. Той го извади и погледна екрана. Намръщи се, очевидно на онзи, който се обаждаше. За миг сякаш се поколеба, после натисна бутона за разговор.

– Траут. Къде сте? – в рамките на минута, докато държеше телефона до ухото си, челюстите му на няколко пъти се стегнаха. – Тогава ще ви видим много скоро.

Натисна друго копче и пусна телефона обратно в джоба си.

– Това е отговорът на въпроса ви.

– Онзи, който ви е казал, че съм бил прострелян, ще дойде тук сега?

– Именно.

Гърни се усмихна:

– Впечатлен съм. Не знаех, че тя работи и в неделя.

Коментарът предизвика изненадано премигване и пауза. Траут прочисти гърло:

– Както казах преди малко, нашето малко събиране е напълно неформално. Реших да се видя с вас поради три причини. Първо, защото сте питали доктор Холдънфийлд дали е възможно да се уреди среща. Второ, тъй като сметнах, че е уместно да проявя вежливост към човек, който е работил в системата. Трето, защото се надявам неформалният ни разговор да предотврати всяко възможно объркване по въпроса кой представлява властта и кой носи отговорност за разследването на случая „Добрия пастир“. Добрите намерения понякога пречат на официалния процес. Ще се удивите какви неща юристите от правосъдното министерство биха изтълкували като възпрепятстване на съдебната система.