Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Може и да съм, но не мислех, че ще е толкова скоро.

Тя отиде до кафе-машината на кухненския остров и си наля чаша кафе.

– Това притеснява ли те?

– Безпокои ме неизвестността. Както и изненадите.

Мадлин отпи от кафето и се върна край масата.

– За нещастие, животът е пълен с тях.

– Да, разбрах го.

Стоеше права и се взираше през отсрещния прозорец в разширяващата се ивица светлина над хребета.

– Ким притеснява ли те?

– До известна степен. Чудя се за онова с Роби Мийс. Имам предвид, че онзи тип е доста откачен, а тя му е позволила да се пренесе при нея. Има нещо нередно в тази история.

– Съгласна съм, но вероятно не поради същите причини. Много хора, особено жени, са привлечени от проблемни и увредени личности. Колкото повече са щетите, толкова по-добре. Забъркват се с престъпници, с наркомани. Искат да оправят някого. Това е ужасна основа за градене на връзка, но не е необичайна. Наблюдавам я в клиниката всеки ден. Може би нещо подобно е имало между Ким и Роби Мийс, докато не е събрала достатъчно сила и здрав разум да го разкара от живота си.

Гърни тръгна за езерото Сороу малко след изгрев-слънце, стиснал в ръка подробното описание на пътя дотам. Пътуването през възвишенията Кетскил и хълмистите земеделски земи на Скохери нагоре към Адирондак беше пътешествие и из някои смущаващи спомени. Спомени за ваканциите на езерото Брант, преди да влезе в пубертета, когато майка му бе най-силно отчуждена от баща му. Отчуждение, което я бе превърнало в кълбо от напрежение, което имаше непрекъсната нужда от внимание и постоянно търсеше физически контакт. Дори сега, четиридесет години по-късно, тези спомени хвърляха мрачни сенки.

Докато навлизаше по-дълбоко на север, планинските склонове ставаха все по-стръмни, долините се стесняваха, а сенките се сгъстяваха. Според инструкциите, които бе получил от асистента на Траут, последното шосе с указателна табела се казваше Шатър Спър. От там нататък щеше да се наложи да разчита на точните показания на километража, за да завива в правилните отбивки из лабиринта от стари горски пътища за превоз на дървени трупи. Гората бе част от обширен частен имот, в който имаше само няколко сезонни хижи. Липсваха магазини, бензиностанции и хора, а на много места мобилните телефони нямаха покритие.

Въпреки системата за задвижване 4х4, субаруто на Гърни едва се справяше с терена. След петия завой, който според дадените му инструкции би трябвало да го изведе директно до хижата на Траут, той се озова на една полянка насред дърветата. Слезе от колата и обиколи наоколо. Четири недобре утъпкани пътеки водеха от полянката към гората в различни посоки, но нямаше никакъв знак по коя от тях трябва да поеме. Беше 8,58 сутринта – само две минути преди часа, в който трябваше да пристигне по план. Беше убеден, че е следвал точно всички инструкции, и почти сигурен, че мъжът с педантичния глас, с когото разговаря по телефона, няма как да е направил грешка. В такъв случай оставаха ограничен брой възможни обяснения, само едно от които му се струваше правдоподобно.

Върна се до колата, качи се, отвори страничната врата, за да влезе малко свеж въздух, свали седалката докрай, излегна се и затвори очи. От време на време проверяваше колко е часът. В девет и петнайсет до него достигна боботенето от двигател на приближаващ се автомобил, който спря наблизо.

Когато чу очакваното почукване, отвори очи, прозя се, изправи седалката и отвори прозореца. Мъжът отвън беше слаб и корав на вид, с проницателни кафяви очи и късо подстригана черна коса.

– Вие ли сте Дейвид Гърни?

– Още някого ли очаквате?

– Налага се да оставите колата си тук и да се изкачим с атевето 2. Мъжът посочи към едно кавазаки „Мюл“, боядисано в камуфлажен цвят.

– Не споменахте за това по телефона.

Клепачите на мъжа потрепнаха. Може би не беше очаквал гласът му да бъде така лесно разпознат.

– Прекият път е недостъпен по това време.

Гърни се усмихна. Последва мъжа до атевето и се качи на мястото за пътници.

– Знаете ли какво бих се изкушавал да правя, ако си имах местенце тук горе? От време на време щеше да ми се приисква да си поиграя с някого от гостите си. Да го накарам да помисли, че се е изгубил, че може би е пропуснал завой, да видя дали ще се паникьоса – сещате ли се, някъде по средата на нищото, без обхват на телефона. Защото ако се изгуби по пътя на идване, няма да успее да намери и пътя за излизане, нали? Винаги е забавно да видиш кой изпада в паника в подобна ситуация и кой не. Знаете какво имам предвид, нали?