Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Нещата започнаха да отиват по дяволите. Да се разпадат. Едно по едно. Двигателят вече не работеше.

– Какво беше семейното ти положение? – попита Ким.

– Положение? Като изключим факта, че баща ми беше мъртъв, а майка ми – в необратима кома?

– Съжалявам, не се изразих правилно. Имах предвид дали си бил женен, имал ли си друго семейство?

– Имах съпруга. После тя се умори от това, че всичко се срива.

– А деца?

– Не. Това беше добре. А може и да не беше. Всичките пари на баща ми отидоха при внуците му, децата на сестра ми – Мелани се усмихна, но в усмивката му имаше горчивина. – Знаеш ли защо? Това е смешно. Сестра ми беше много откачена, много тревожна. И двете ѝ деца са с биполярно разстройство, имат ХРНВ 4, ОКР 5, каквото се сетиш. Така че баща ми реши... реши, че аз съм добре, че аз съм здравият в семейството, а те се нуждаят от цялата помощ, която могат да получат.

– Поддържаш ли контакт със сестра си?

– Сестра ми почина.

– Съжалявам, Пол.

– Преди години. Пет? Шест? Рак. Може би да си мъртъв не е толкова зле.

– Какво те кара да го кажеш?

Той отново пусна кривата си усмивка, после се натъжи:

– Виждаш ли? Въпроси. Въпроси.

Мелани се вгледа в повърхността на масата, сякаш се опитваше да различи очертанията на нещо, плуващо в мътна вода:

– Въпросът е, че парите значеха много за баща ми. Те бяха най-важното за него. Разбираш ли?

Тъгата му се отрази в очите на Ким:

– Да.

– Терапевтът ми каза, че причината да стана счетоводител е била обсебеността на баща ми от парите. В крайна сметка, какво броят счетоводителите? Броят пари.

– И когато остави всичко на семейството на сестра ти...?

Мелани отново вдигна ръка. Този път имитираше бавното потъване на кола в дълбока пропаст.

– Терапията ти дава всички обяснения, пълна яснота... но това невинаги е добре, нали.

Не беше въпрос.

Когато половин час по-късно излязоха от мрачния офис на Пол Мелани навън, на слънчевия паркинг, Гърни се почувства дезориентиран, както когато се измъкваш от затъмнен киносалон на дневна светлина – рязка смяна на един свят с друг. Ким си пое дълбоко въздух:

– Леле! Това беше...

– Безжизнено? Безнадеждно? Мрачно?

– Просто тъжно. – Изглеждаше потресена. – Забеляза ли датите на списанията в чакалнята?

– Не, защо?

– Всичките бяха отпреди години, нямаше нито едно скорошно. И като заговорихме за дати, осъзнаваш ли кое време от годината е?

– Какво имаш предвид?

– Сега е последната седмица от март. Остават по-малко от три седмици до петнайсети април 6. През тези седмици всеки счетоводител би трябвало да е ужасно зает.

– О, боже, права си. Следователно той няма клиенти. Или не са кой знае колко. Какво тогава прави там?

– Добър въпрос.

Обратният път до Уолнът Кросинг – всеки шофираше собствената си кола, отне почти два часа. Към края на пътуването слънцето бе слязло ниско и блестеше в мръсното предно стъкло на Гърни. Напомни му (за трети или четвърти път тази седмица), че му е свършила течността за чистачките. Дразнеше го обаче не толкова липсата на течност, колкото фактът, че все повече зависи от бележките си. Ако не запишеше нещо...

Телефонът му звънна и прекъсна мрачните размисли за състоянието на собствения му ум. Изненада се, като видя името на Хардуик на екрана.

– Да, Джак.

– Първата част беше лесна. Не смятам обаче, че това намалява дълга ти.

Гърни си припомни молбата, която бе отправил тази сутрин.

– Под първата имаш предвид историята на господин Мийс-Монтагю?

– Всъщност е господин Монтагю-Мийс, но за това – анон.

– „Анон“ ли?

– Да, анон. Означава „скоро“. Една от любимите думи на Уилям Шекспир. Винаги, когато имал предвид „скоро“, използвал „анон“ 7. Разширявам си речника, за да мога да говоря по-уверено с интелектуални задници като теб.

– Това е добре, Джак. Гордея се с теб.

– Та значи, това е първата доза. Може би по-нататък ще получим още. Лицето, за което говорим, е родено на двайсет и осми март 1989 г. в болницата „Св. Лука“, Ню Йорк.

– Ха!

– Това „ха“ за какво беше?

– Роден е през 1989 г., следователно скоро ще стане на двайсет и една години 8.

– И какво от това, по дяволите?

– Просто интересен факт. Продължавай.

– На свидетелството му за раждане не е записано името на бащата. Малкият Робърт бил оставен за осиновяване от майка си, чието име, по една случайност, било Мари Монтагю.

– Значи малкият Робърт първо е бил Монтагю, а после е станал Мийс. Много интересно.