Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Мъжът отново потръпна:

– Тази дума... Не я харесвам.

– Коя дума?

– „Жертва“. Не мисля за нея по този начин. Звучи толкова ужасяващо пасивно, безпомощно – все неща, които майка ми не беше .

– Ще задам въпроса по друг начин. Относно контактите с останалите семейства...

Стоун го прекъсна:

– Отговорът е „да“, в началото имаше контакти – нещо като група за взаимопомощ, която се сформира след убийствата.

– Всички ли семейства участваха?

– Не, всъщност не. Хирургът от Уилямстаун имаше син, който се присъедини един-два пъти към нас, след което заяви, че не проявява интерес към обединена от скръбта група хора, тъй като той самият не скърби. Каза, че е доволен от смъртта на баща си. Беше просто ужасен. Държеше се много враждебно. Обиждаше.

Гърни хвърли поглед към Ким.

– Джими Брустър – обясни тя.

– Това ли е всичко? – попита Стоун.

– Само още два, съвсем бързи въпроса. Майка ти някога споменавала ли е, че се бои от някого?

– Не, никога. Тя бе най-безстрашното човешко същество, което някога се е раждало.

– „Шарън Стоун“ истинското ѝ име ли беше?

– Да и не. Официално се казваше Мери Шарън Стоун. След големия успех на „Първичен инстинкт“ обаче направи пълна промяна – боядиса се и от брюнетка стана блондинка, заряза това „Мери“ и представи на света една забележителна нова личност. Майка беше истински гений по отношение на рекламата. Хрумна ѝ да качи свои снимки на билбордове – седнала с кръстосани крака, обута в много къса пола – като в онази известна сцена от филма.

Гърни направи знак на Ким, че няма повече въпроси. Стоун добави с усмивка, която будеше обезпокоително усещане:

– Майка имаше убийствени крака.

Час по-късно Гърни отби и спря до маздата на Ким пред безличния офис на счетоводната фирма „Бикърс, Мелани и Флем 1 “, разположен на територията на открит търговски център в покрайнините на Мидълтаун, между някакво студио за йога и туристическа агенция. Ким говореше по мобилния си телефон. Гърни се облегна назад и се замисли какво ли би сторил, ако се казваше „Флем“. Дали щеше да го промени, или да си го носи като някакъв символ за бунт? Дали отказът да промениш името си (когато това име е така фрапиращо абсурдно като татуировка на магаре на челото) е заслужаваща похвала искреност, или просто глупав инат? В какъв момент гордостта се превръщаше в пречка за нормалното функциониране на човека?

Божичко, защо си занимавам мозъка с подобни глупости?

Кратко силно почукване и целеустременото лице на Ким се появи на прозореца. Гърни се върна в реалността. Излезе от колата и последва младата жена в офиса.

От входната врата се влизаше в безлична чакалня с няколко разнородни стола, поставени до една от стените. Захабени копия на сп. „Смарт Мъни“ 2бяха разстлани на ниска масичка за кафе в датски стил 3. Преграда до кръста разделяше тази част от друга, по-малка, с две голи бюра пред стената и една-единствена затворена врата. На преградата беше поставен старовремски звънец – малък сребърен овал с вдигнато нагоре чукче.

Ким силно натисна бутона и от него се разнесе учудващо силен звън. Повтори половин минута по-късно, но не получи отговор. Вече посягаше към телефона си, когато вратата на задната стена се отвори. Показалият се мъж беше слаб, блед и изглеждаше уморен. Втренчи се в тях без любопитство.

– Господин Мелани? – попита Ким.

– Да – гласът му бе сух и безцветен.

– Аз съм Ким Корасон.

– Да.

– Говорихме по телефона. Разбрахме се да дойда, за да подготвим интервюто.

– Да, спомням си.

– Е... – тя се огледа, леко объркана. – Къде бихте желали да...?

– О, да. Можете да дойдете в кабинета ми – каза той и отново хлътна вътре.

Гърни отвори летящите вратички на ниската преграда и ги задържа, за да мине Ким. Бяха прашни, както и двете бюра зад тях. Последва я в задния офис – стая без прозорци с голяма маса от махагон, четири стола с прави облегалки и рафтове за книги по три от стените. Лавиците бяха отрупани с дебели томове със счетоводни закони и данъчно право. Всепроникващият прах се бе настанил и върху книгите. Въздухът миришеше на застояло. Една настолна лампа в далечния край на масата осигуряваше единствената светлина в стаята. На тавана имаше флуоресцентна лампа, но не беше включена. Докато Ким изследваше помещението, за да намери места, където да разположи камерите, помоли да запалят и нея. Мелани сви рамене и щракна ключа. След поредица колебливи премигвания, светлината най-после се стабилизира, издавайки тихо бръмчене. Флуоресцентният блясък подчертаваше бледостта на кожата и сенките под очите му. В него определено имаше нещо мъртвешко.