Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Щом Шиф е казал, че ще стигнем до това, значи ще го направим.

– А някаква представа кога ще стане?

– Може би след като приключим с нещата, които са по-важни, а?

– По-важни от опасен маниак, който многократно влиза в дома на млада жена с намерение да ѝ причини сериозни телесни повреди?

– За счупеното стъпало ли говорите?

– Говоря за специално пригоден капан в стълбище над бетонен под, с цел предизвикване на потенциално фатални наранявания.

– Е, господин Гърни, нека ви обясня нещо. Точно в момента се занимаваме с фатални наранявания, които изобщо не са в графата „потенциални“. Предполагам, не сте чули за малката нарковойна за територия, която избухна вчера между дилърите на крек? Не сте, така си и мислех. Но огромният ви проблем с нарушителя е най-отгоре в списъка ни, веднага след като опандизим петнайсетина боклуци с автомати „Калашников“. Така става ли? Ще се погрижа да бъдете информиран своевременно. Приятен ден.

Ким наблюдаваше изражението на Гърни, докато той прибираше телефона в джоба си.

– Какво каза?

– Каза, че ще се погрижат може би вдругиден.

По настояване на Гърни до Баркъм Дел пътуваха в отделни коли. Той искаше да разполага със свободата да се отдели от Ким и интервютата ѝ, ако се случи нещо неочаквано. Тя шофираше по-бързо от него, така че двамата се изгубиха от поглед, преди да стигнат междущатската магистрала. Денят беше прекрасен, единственият досега, който въплъщаваше представата за истинска пролет. Небето бе наситеносиньо. Разхвърляните малки облачета – пухкави сияния. В притулените и сенчести места покрай шосето на туфички разцъфваха кокичета. Когато разбра от джипиеса си, че е на половината от пътя, Гърни спря, за да зареди с бензин. Напълни резервоара и влезе в магазина на бензиностанцията, за да си купи чаша кафе. След няколко минути, докато седеше на отворени прозорци в колата и отпиваше от кафето, реши да се обади на Джак Хардуик и да го помоли за още две услуги. Притесняваше се, че когато настъпи моментът да му връща жеста, Хардуик ще поиска нещо наистина съществено и голямо. Сега обаче му беше необходима информация, а това бе най-добрият начин да я получи. Звънна, като донякъде се надяваше да попадне на гласова поща. Вместо това чу стържещия като шкурка глас на детектива, който саркастично подхвърли:

– Дейви, момчето ми! Хрътко, поела по следите на голямото зло! Какво искаш от мен сега, по дяволите?

– Всъщност нещо доста сериозно.

– Стига бе, не думай! Каква изненада!

– Ще ти бъда много задължен.

– Че ти вече си, майсторе!

– Вярно е.

– Да си знаеш само. Казвай.

– Първо, бих искал да науча всичко възможно за студент от университета в Сиракуза на име Робърт Мийс, познат още като Робърт Монтагю. Второ, искам същото за Емилио Корасон, баща на Ким Корасон и бивш съпруг на нюйоркската журналистка Кони Кларк. Тази седмица ще станат точно десет години, откакто Емилио изчезнал от хоризонта и с него няма никаква връзка. Усилията на семейството да бъде открит се провалили.

– А като казваш „всичко възможно“, какво точно имаш...

– Имам предвид всичко, което може да бъде изровено като информация в рамките на два-три дни.

– Това ли е?

– Ще го направиш ли?

– Само не забравяй колко си ми задължен.

– Няма, Джак. Наистина съм ти признателен... – започна Гърни, но установи, че връзката вече е прекъсната.

След това потегли отново на път, като следваше инструкциите на джипиеса. Слезе от магистралата и продължи по поредица все по-разнебитени обиколни пътища, докато накрая стигна до отбивката за Фокследж Лейн. Там видя червената мазда, паркирана в отбивката. Ким махна, изкара колата на пътното платно пред неговата и бавно подкара по улицата. Не беше далеч. Първата алея за коли, оградена с внушителни каменни стени, градени без хоросан, принадлежеше на нещо, наречено „Ловен клуб Уитингам“. Втората, на двеста-триста метра по-нататък, видимо не беше обозначена с име или адрес, но Ким свърна по нея и Гърни я последва.

Домът на Ерик Стоун беше в края на половинкилометровата алея. Беше огромна къща в новоанглийски колониален стил. Боята по цялата ѝ фасада беше започнала да се лющи. Улуците се нуждаеха от стягане и изправяне. По алеята зееха пукнатини от топенето на леда, а по моравата и цветните лехи се белееха остатъци от наскоро отишлата си зима.

Неравна тухлена пътека свързваше алеята за коли с трите стъпала на стълбището, което водеше до входната врата на къщата. Пътеката и стълбите бяха покрити с гниещи листа и клонки. Когато Гърни и Ким стигнаха до средата на пътеката, вратата се отвори и един мъж се появи на широкото горно стъпало. На Гърни му хрумна, че има форма на яйце. Фигурата му, тясна в раменете и с голямо шкембе, беше увита от врата до коленете в безупречнобяла престилка.