Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Той си пое дъх. Дълбоко, накъсано.

– Ще започна с отговор на въпроса, който ми зададе, когато влезе в кухнята преди минути. Попита откога живея в тази къща. Отговорът е: от двайсет години. Половината от тях прекарах в рая, а другата половина в ада – той замълча. – Първите десет години живеех в свят, изпълнен със слънчевата светлина на една забележителна жена, а последните десет – в страната на сенките.

Ким дълго запази мълчание, а след това откликна с мек, тъжен глас:

– Понякога по дълбочината на болката разбираме колко сме изгубили.

Стоун кимна:

– Майка ми беше скала. Ракета. Вулкан. Беше природна стихия. Нека повторя – природна стихия . Клише е, но е точно. Загубата ѝ беше като да отречеш закона за гравитацията. Законът за гравитацията – отхвърлен! Представете си го само. Свят без гравитация. Свят, който няма за какво да се държи, за да не се разпадне.

Очите на мъжа проблеснаха и започнаха да се наливат със сълзи. Следващите думи на Ким бяха изненадващи – попита Стоун дали може да си вземе бисквитка. Той избухна в смях – лудешки, истеричен изблик, от който сълзите бликнаха и започнаха да се стичат по бузите му.

– Да, да, разбира се, че може! Тъкмо извадих от фурната бисквитите с джинджифил, но има и ореховки с шоколадови стърготини, масленки с много-много масло и сладки с овесени ядки и стафиди. Всичките са току-що опечени.

– Мисля да хапна една с овесени ядки и стафиди.

– Великолепен избор, мадам! – той сякаш се опитваше да имитира през сълзи угодничещ сомелиер.

Отиде до другия край на кухнята и взе поставената върху печката чиния, на която имаше купчина големи кафяви бисквити. Ким вдигна по-високо третата си камера, за да не го изпусне от кадър. Той тъкмо се канеше да остави чинията на масата, но като че ли се сети за нещо и спря. После се обърна към Гърни:

– Десет години – заяви, сякаш току-що му беше хрумнало някакво ново значение на цифрата и се бе изненадал. – Точно десет години. Пълна декада – гласът му се извиси драматично. – Десет години, а аз още съм такава развалина. Какво мислите за това, детективе? Жалкото ми състояние мотивира ли ви да откриете, арестувате и екзекутирате онзи нечестив копелдак, който уби най-невероятната жена на света? Или ви изглеждам толкова абсурдно, че просто ви напушва смях?

Когато ставаше свидетел на емоционални изблици, Гърни обикновено се превръщаше в лед. И сега не беше изключение. Отговорът му беше сух и учтив:

– Ще направя всичко възможно.

Стоун го стрелна със скептичен поглед изпод вдигнати вежди, но не продължи с темата. Вместо това пак им предложи кафе. И двамата отново отказаха. После Ким прекара известно време в измъкване на подробности от живота му преди и след убийството на майка му. Според пространния разказ на Стоун, животът му „преди“ бил по-добър във всяко едно отношение. Шарън Стоун ставала все по-успешен играч в търговията с тузарски ваканционни имоти. Личният ѝ живот също бил охолен и тя щедро споделяла лукса със сина си. Малко преди бруталната намеса на Добрия пастир се била съгласила да стане поръчител на Ерик за три милиона долара, с които той да си купи хотел и ресторант във винарския регион Фингър Лейкс. Без нейния подпис обаче сделката пропаднала. Вместо да се наслаждава на живота на елитен ресторантьор и хотелиер, на трийсет и девет години той живееше в имот, който не бе в състояние да поддържа, и се опитваше да си изкарва прехраната, като пече бисквити за местните гурме магазини и малки хотелчета в кухнята мечта на покойната си майка.

След около час Ким най-после затвори малкия бележник, с който се консултираше, и изненада Гърни, като го попита дали той има въпроси.

– Може би няколко, ако господин Стоун няма нищо против.

– Господин Стоун ли ? Наричай ме Ерик, моля те.

– Добре, Ерик. Знаеш ли дали майка ти е имала предишни контакти – по работа или лични – с някоя от другите жертви?

Мъжът трепна.

– Аз поне не знам за такива.

– А известно ли ти е да е имала врагове?

– Майка ми не търпеше особено глупаците.

– Тоест?

– Тоест, дразнеше някои хора, настъпваше ги по мазолите. В сферата на недвижимите имоти, особено на нивото, на което действаше майка ми, конкуренцията е много голяма, а пък тя не обичаше идиоти да ѝ губят времето.

– Помниш ли защо си е купила мерцедес?

– Разбира се – Стоун се усмихна широко. – Класа. Стил. Мощност. Бързина. Много над останалите. Точно като майка ми.

– През изминалите десет години контактувал ли си с някого, свързан с другите жертви?