Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Както беше направила в кухнята на Стоун, Ким се зае с разполагането на камерите. Когато приключи, двамата с Гърни седнаха от едната страна на махагоновата маса, а Мелани – от другата. След това, почти дума по дума, тя произнесе същата реч, каквато и пред Стоун – че целта на продукцията е непринуденост, простота и естественост, че интервюто трябвало да прилича възможно най-много на разговор между двама приятели в домашна обстановка, да върви свободно, небрежно и искрено.

Мелани не отвърна нищо. Тя му каза, че може спокойно да сподели каквото желае. Той пак не отговори, само седеше и се взираше в нея. Ким огледа клаустрофобично тясното пространство, което сякаш бе станало още по-сиво и мрачно след включването на лампата на тавана.

– И така – започна тя неловко, очевидно осъзнала, че се налага да играе водещата роля в предстоящия разговор, – това ли е главният ви офис?

Мелани сякаш обмисли въпроса, после каза:

– Единственият ми офис.

– А партньорите ви? Те... те тук ли са?

– Не. Нямам партньори.

– Помислих, че... Имената... Бикърс и...

– Фирмата се казваше така преди. Създадохме я в съдружие. Аз бях главният партньор. След това се... разделихме. Името на компанията беше правен казус... законово не зависеше от служителите, които работят в нея. Така и не събрах енергия да го променя – говореше бавно, сякаш се бореше със собствения си тромав изказ. – Както някои разведени жени запазват фамилията на мъжа си след брака. Не знам защо не го сменям. Би трябвало да го направя, нали?

Не остави впечатление, че иска отговор. Ким продължаваше да се усмихва, но някак по-принудено. Размърда се на мястото си:

– Един бърз въпрос, преди да продължим нататък. Пол ли предпочитате, или да използвам „господин Мелани“?

След няколко секунди мъртвешка тишина, той отвърна едва чуто:

– Пол става.

– Добре, Пол, да започваме. Както коментирахме по телефона, просто ще си поговорим за твоя живот след смъртта на баща ти. Съгласен ли си?

Още една пауза, после той каза:

– Става.

– Чудесно. И така, от колко време си счетоводител?

– Цял живот.

– Имах предвид по-конкретно, колко години?

– Години ли? От колежа. Сега съм на... четиридесет и пет. Бях на двайсет и две, когато завърших. Значи, четиридесет и пет без двайсет и две – от двайсет и три години съм счетоводител. – Той затвори очи.

– Пол?

– Да?

– Добре ли си?

Мъжът отвори едното си око, после и другото:

– Съгласих се да го направя, така че ще го направя, но ми се ще да приключваме по-бързо. Минавал съм през всичко това, докато ходех на терапия. Мога да ти дам отговорите. Просто не... не обичам да чувам въпросите – въздъхна. – Прочетох писмото ти... Говорихме по телефона... Знам какво искаш. Искаш „преди“ и „след“, нали? Добре. Ще ти го дам. Ще ти дам същината на тогава и сега.

Той отново въздъхна леко. За момент Гърни изпита усещането, че са хванати в капан като миньори в подземна пещера и кислородът им свършва – някакъв спомен от филм, който беше гледал като дете.

Ким се намръщи:

– Не съм сигурна, че разбирам.

Мелани повтори, като този път натърти повече на думите:

– Минавал съм през всичко това по време на терапията си.

– Добре... в такъв случай... ти...

– Затова мога направо да ти дам отговорите, без да е необходимо да задаваш въпроси. Така е най-добре за всички. Нали?

– Звучи чудесно, Пол. Продължавай, моля те.

Той посочи една от камерите:

– Работи ли?

– Да.

Мелани отново затвори очи. Когато започна да разказва, чувствата на Ким (каквито и да бяха те) вече бяха предизвикали тикове в ъгълчето на устата ѝ.

– Още преди... събитието... не бях особено щастлив човек. Никога не съм бил такъв. Но имаше време, когато изпитвах надежда. Така мисля, че имах надежда. Или нещо подобно. Усещане, че бъдещето може да е по-добро. Но след... събитието... това чувство се изгуби напълно. Завинаги. Цветът изчезна от картината, всичко стана сиво. Разбираш ли? Без цветове. Някога имах енергията да градя професионална практика, да развивам нещо – произнесе думата „развивам“ сякаш тя въплъщава най-странната идея на света. – Клиенти... партньори... дела. Повече, по-добре, по-успешно. Докато не се случи онова.

След тези думи замлъкна.

– „Онова“? – подкани го Ким.

– Събитието – той отвори очи. – Все едно ме бутнаха от ръба на нещо. Не на скала, просто...

Мелани вдигна едната си ръка и изимитира движението на кола, която се изкачва нагоре по хълм и горе, на билото, бавно се накланя надолу.