Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Става още по-интересно. Почти веднага бил осиновен от изтъкната питсбъргска двойка, Гордън и Силия Мийс. Гордън, както се оказва, бил червив с пари. Наследник на богатство, натрупано от мина за въглища в Апалачите. Познай какво следва.

– Въодушевлението в гласа ти ми подсказва, че е нещо ужасно.

– Службата за закрила на детето взела Робърт от дома на семейство Мийс, когато бил на дванайсет,

– Успя ли да разбереш защо?

– Не. Повярвай ми, този случай е наистина дълбоко засекретен.

– Защо ли не се изненадвам? И какво е станало с Робърт след това?

– Грозна история. Приемен дом след приемен дом. В никой не искали да го задържат повече от шест месеца. Труден младеж. Предписвали му различни лекарства за генерализирано тревожно разстройство, гранично личностно разстройство, пулсиращо експлозивно разстройство – направо да се влюбиш в това последното.

– Предполагам, че не бива да те питам как си получил достъп до...

– Така е. Затова недей. В крайна сметка всичко се свежда до това, че говорим за едно много несигурно хлапе с доста хлабава връзка с реалността и сериозен проблем с гнева.

– Как в такъв случай този образец на стабилността...

– Е влязъл в университета ли? Просто е. В центъра на този яко повреден ум се спотайва интелигентност с космически коефициент. А подобен коефициент на интелигентност, съчетан с проблемно минало и никакви пари, се оказва магическата формула за получаване на пълна стипендия за колежа. Откакто е влязъл в него, Робърт показва изключителни резултати в актьорското майсторство и се представя от прилично до много зле по всичко останало. Твърди се, че е роден актьор. Красив е като филмова звезда, на сцената изглежда фантастично, умее да пуска чара си в действие, но като цяло е доста потаен. Наскоро отново е променил името си от Мийс на Монтагю. В продължение на няколко месеца е съжителствал, както може би знаеш, с малката Кими. Това очевидно е приключило зле. В момента живее сам в тристаен апартамент под наем в разделена на отделни квартири викторианска къща, на приятна улица в Сиракуза. Източниците на средствата за наема, колата и другите му разходи, които университетът не поема, не са известни.

– Работи ли някъде?

– Не и официално. Засега това е всичко. Ако излезе още някоя простотия, ще ти я метна.

– Задължен съм ти.

– О, да, определено.

Умът на Гърни беше изпълнен с толкова много свободно носещи се факти, че когато вечерта, докато пиеха кафе и Мадлин спомена за великолепния залез час по-рано, той изобщо не си спомни да го е наблюдавал. На мястото на тази картина в главата му имаше купчина обезпокоителни образи, личности и подробности. Приличащият на Хъмпти-Дъмпти пекар, който отказваше да мисли за майка си като за „жертва“. Майката, която „дразнеше някои хора, настъпваше ги по мазолите“. Гърни се питаше дали мъжът изобщо знае за ухото с диамантената обица, закачено на храста смрадлика. Пол Мелани, чийто богат баща завещал всичките си пари, тоест цялата си любов, на друг. Човек, чиято кариера беше изгубила смисъла си, чийто живот бе напълно сив, чиито мисли бяха мрачни и горчиви и чийто език, поведение и безжизнен офис бяха равносилни на бележка на самоубиец. Божичко... ако...

Мадлин го наблюдаваше от другата страна на масата:

– Какъв е проблемът?

– Просто си мислех за един от хората, които посетихме днес с Ким.

– Продължавай.

– Опитвам се да си припомня думите му. Звучеше... много потиснато.

Погледът на Мадлин се напрегна:

– Какво каза?

– Точно това се опитвам да се сетя. Имаше един коментар... Точно ни беше съобщил, че сестра му е починала. После подхвърли: „Да си мъртъв не е толкова зле“. Или нещо подобно.

– Нищо конкретно и директно? Не е изразявал намерение да направи нещо?

– Не. Просто... една тежест и... липса на... Не знам.

Мадлин гледаше измъчено.

– Онзи мъж от клиниката ти, пациентът, който се самоуби... Той казвал ли е нещо конкретно?

– Не, разбира се, че не. Иначе щяха да го откарат в психиатрично заведение. Но определено излъчваше такова усещане за... тежест . Мрак, безнадеждност.

Гърни въздъхна.

– За нещастие, няма значение какво смятаме, че би могъл да стори някой. Има значение единствено онова, което хората казват , че ще направят.

Той се намръщи:

– Все пак има нещо, което искам да разбера. Ей така, за лично успокоение.

Взе мобилния си телефон от бюфета и набра номера на Хардуик. Обаждането беше прехвърлено на гласова поща. „Джак, искам да увелича огромния си дълг към теб, като те помоля за още една мъничка услуга. В Ориндж Каунти има един счетоводител, казва се Пол Мелани. Това е синът на Бруно Мелани, първата жертва на Добрия пастир. Бих искал да разбера дали на негово име има регистрирани някакви оръжия. Тревожа се за него и ще е добре да знам колко сериозен повод за безпокойство имам. Благодаря ти.“