Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Бъдете внимателни. Моля ви. Там е същинска джунгла.

Театралната му дикция бе съпроводена от зъбата усмивка и напрегнат поглед, прикован в Гърни. Преждевременно посивялата къса коса беше спретнато разделена на път, а дребното му розово лице – прясно обръснато.

– Хрупкави бисквити с джинджифил! – съобщи той жизнерадостно, като се отдръпна встрани, за да ги пусне да влязат в голямата къща.

Щом Гърни мина покрай него, ароматът на талк отстъпи място на отчетливата сладникаво-пикантна миризма на единствения вид сладки, който той ненавиждаше до дъното на душата си.

– Вървете само направо по коридора чак до дъното. Кухнята е най-уютното местенце в къщата.

Освен стълбището към втория етаж в традиционния, широк централен коридор имаше и няколко врати, но патината от прах по бравите им загатваше, че рядко се отварят.

Кухнята в задната част на къщата беше уютна само в смисъл, че бе топла и изпълнена с ухание на печива. Беше грамадна, с високи тавани и побираше всички професионални уреди от рекламите, които преди едно-две десетилетия бяха станали задължителна украса в домовете на богатите. Гледката на триметровата тръба на абсорбатора напомни на Гърни за жертвен олтар от филм за Индиана Джоунс.

– Майка ми беше фанатичка на тема качество – каза яйцевидният мъж.

След което добави като стряскащо ехо на мислите в главата на Гърни:

– Беше поклонничка на олтара на съвършенството.

– От колко време живееш тук?

Вместо да ѝ отговори, той се обърна към Гърни:

– Със сигурност знам кой сте и предполагам, и вие сте наясно кой съм аз, но все пак смятам, че ще е уместно да се запознаем.

– О, каква глупачка съм – намеси се Ким. – Много съжалявам. Дейвид Гърни, Ерик Стоун.

– За мен е удоволствие – възкликна Стоун и протегна ръка, като се усмихна свръхлюбезно. Големите му равни зъби бяха бели почти като престилката. – Изключително внушителната ви репутация върви пред вас.

– Приятно ми е да се запознаем – каза Гърни. Ръката на Стоун беше топла, мека и неприятно влажна.

– Разказах на Ерик за статията, която майка ми написа за теб – обясни Ким.

След неловко мълчание Стоун посочи към най-отдалечения от голямата печка край на кухнята, където стоеше чамова маса от модерно състарена дървесина.

– Да седнем.

Когато Гърни и Ким се настаниха, Стоун попита дали някой желае нещо за пиене.

– Имам най-различни видове кафе с различна сила, както и безброй билкови чайове. Също и някаква странна газирана напитка с нар. Желаещи?

И двамата отказаха и Стоун зае третия стол до масата с подчертан израз на разочарование. Ким извади от чантата на рамото си три малки камери и два миниатюрни триножника. Постави две от камерите на стативите, едната обърната към Стоун, другата към себе си. След това обясни в детайли философията на продукцията – как стремежът на „хората от РАМ“ е да осигурят възможно най-семпла и непринудена картина и настроение на интервюто, да запазят същата визуална и аудиоструктура, позната на зрителите, свикнали да записват семейни моменти на айфоните си. Целта е да се запази истинността. Да се запази простотата. Непредсказуем разговор, не пиеса по сценарий. С осветление за стая, не за сцена. Непрофесионално. Човешки същества, които се държат като човеци... И така нататък.

Не стана ясно дали Стоун реагира по някакъв начин на тази декларация за автентичност. Умът му, изглежда, витаеше някъде другаде и се съсредоточи отново чак когато Ким завърши коментара си със:

– Имаш ли някакви въпроси?

– Само един – отвърна той и се обърна към Гърни. – Смятате ли, че някога ще го хванат?

– Добрия пастир ли? Бих искал да вярвам в това.

Стоун завъртя очи:

– Обзалагам се, че във вашата професия давате много такива отговори – отговори, които не казват нищо.

Тонът му беше по-скоро отчаян, отколкото предизвикателен.

Гърни сви рамене:

– Все още не знам достатъчно, за да ви кажа нещо повече.

Ким нагласи за последен път кадъра на камерите върху стативите и пусна и двете в режим HD филм. После прокара пръсти през косата си, седна по-изправено на стола, изглади няколко гънки на сакото си, усмихна се и заговори:

– Ерик, бих искала отново да ти благодаря за желанието да участваш в „Сираци на убийствата“ . Целта ни е да представим откровено и непосредствено твоите мисли и чувства. Без ограничения и без задръжки. Намираме се в дома ти, не в студио. Това е твоята история, твоите емоции. Започни, откъдето пожелаеш.