Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Време е да тръгваме.

Гърни извади хартийката чак когато беше в колата си, двигателят работеше, а Дейкър беше изчезнал с кавазакито обратно нагоре по пътеката. Разгъната, бележката беше не по-широка от пет сантиметра. На нея имаше написано едно изречение: Чакай ме в „Орловото гнездо“ в Бранвил.

Никога не беше ходил в „Орловото гнездо“. Беше чувал, че е нов ресторант, част от амбициозните планове, целящи да превърнат Брамвил от порутена провинциална махала в селце със старомоден чар. Ресторантът беше достатъчно удобен, защото се намираше по маршрут, по който той така или иначе щеше да мине.

Главната улица на Бранвил се точеше по дъното на една долина край живописен поток – източник на единственото очарование в това място, както и на периодични разрушителни наводнения. Пътят, който свързваше Бранвил с междущатската магистрала, се спускаше от поредицата хълмове и дълго криволичеше надолу, преди да се слее директно с градската улица, само на една пресечка от „Орловото гнездо“. Когато Гърни влезе в ресторанта, вече бе почти обяд, но само една от дванайсетте маси беше заета. Той седна на маса за двама пред еркерния прозорец, от който се разкриваше гледка към улицата. После си поръча блъди мери, което беше рядкост за него. Все още се чудеше на избора си, когато сервитьорът му донесе питието, приготвено добре и налято във висока чаша. Вкусът беше точно такъв, какъвто очакваше, и предизвика доволна усмивка на устните му – още нещо, което рядко му се случваше през последните месеци. Поглъщаше го бавно и с наслада. Довърши го в 12,15 часа, а в 12,16 пристигна Ребека. Настани се веднага с думите:

– Надявам се, че не ме чакаш отдавна.

Начинът, по който се усмихваше, подчертаваше строгите, изопнати очертания на устата ѝ. Всичко у нея беше овладяно и нащрек.

– Аз самият дойдох преди няколко минути.

Тя огледа помещението с онзи хладен, преценяващ поглед, с който винаги „приветстваше“ заобикалящата я обстановка.

– Какво пиеш?

– Блъди мери.

– Идеално.

Ребека се обърна и махна на младата сервитьорка. Когато момичето се появи с две менюта, тя го изгледа скептично:

– Навършила ли си необходимата възраст, за да сервираш алкохолни напитки?

– На двайсет и три съм – заяви то, едновременно слисано от въпроса и потиснато от цифрата.

– Толкова много? – подхвърли Холдънфийлд, но иронията ѝ не бе оценена по достойнство. – Ще пия блъди мери.

Посочи чашата на Гърни. Изражението ѝ беше въпросително.

– Аз не искам второ.

Сервитьорката се оттегли. Холдънфийлд, както обикновено, не губеше време и мина направо на проблема:

– Защо се държа толкова агресивно с приятелите ни от ФБР? И какви бяха тия приказки за снайперистки очила, изхвърляне на пистолети, проблеми с изготвения профил?

– Просто се опитвах да го побутна, за да загуби равновесие.

– Да го побутнеш? По-скоро да го разтресеш с всичка сила.

– Малко съм изнервен.

– И на какво се дължи това, как мислиш?

– Взе да ми писва да обяснявам едно и също.

– Моля те, осветли и мен.

– Всички вие четете манифеста, все едно е Светото писание. Само че той не е. Той е поза. Действията казват повече от думите. Действията на този убиец са изключително логични и без никакви колебания. Планирани са старателно и прагматично. Манифестът е съвсем друга история. Той е художествена измислица, опит да се създаде персонаж и набор от мотиви, които ти и приятелчетата ти от отдела за поведенчески анализ успешно да разнищите, да изследвате и да сведете до този незрял и некадърно измислен профил.

– Виж какво, Дейвид...

– Само една секунда, не съм приключил с „осветляването“. Та, тази измислица заживяла собствен живот. В нея имало по нещо за всички. Безброй статии в „Американско списание за теоретични простотии“. И сега никой не иска да отстъпи. Отчаяно се мъчите да укрепите къщичката си от карти. Ако тя се срути, ще се сринат и доста кариери.

– Приключи ли?

– Поиска да обясня защо съм изнервен.

Тя се приведе напред и произнесе меко и внимателно:

– Дейвид, не смятам, че аз съм „отчаяната“ тук.

Замълча за миг и се облегна с изправен гръб назад, защото се появи сервитьорката с поръчаното блъди мери. Когато младата жена ги остави и се върна в задната част на помещението, Холдънфийлд продължи:

– И преди съм работила с теб. Ти винаги беше най-спокойният, най-разумният човек в стаята. Онзи Дейв Гърни, когото си познавам, никога не би заплашил старши агент от ФБР, както ти направи тази сутрин. Не би твърдял, че професионалното ми мнение е „простотия“. Нито би ме обвинил в мошеничество и глупост. Караш ме да се питам какво става в главата ти. Ако трябва да съм напълно честна с теб, този нов Дейв Гърни ме притеснява.