Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Когато дяволите са качени на амвони, а ангелите всеки поругава, на честния се пада да накаже онуй, що свят безумен награждава.

Това са истинните и последни думи на Добрия пастир.

Принтира две копия, които щеше да изпрати с нощната поща. Едното бе за Корасон, второто – за Гърни. После отнесе принтера зад къщата и го разби с тухла. Събра всички парчета, дори по-дребните от нокът, и ги пъхна в чувал за боклук заедно с остатъка от принтерната хартия. Щеше да ги изгори в гората. Инвестициите в предпазните мерки винаги бяха мъдро решение.

Докато Гърни пътуваше от Бранвил през хълмистата североизточна част на окръг Делауеър, осеяна с недобре поддържани стопанства, в ума му цареше хаос. Вродената му способност да организира данните в логични модели беше парирана от обема информация. Все едно да се опитваш да осмислиш и да подредиш купчина дребни елементи от пъзел, без да знаеш дали всяка част е налице... без да знаеш дори от колко пъзела са частите. В един момент беше сигурен, че всички парчетии са резултат от една централна буря; в следващия момент не беше сигурен в нищо. Може би прекалено много бързаше да измисли едно-единствено обяснение, едно-единствно елегантно уравнение.

Пътна табела, която го приветстваше с „Добре дошли в Дилуид“, му подсказа скромната следваща стъпка. Отби и се обади на единствения жител на Дилуид, когото познаваше лично. Една неразредена доза Джак Хардуик лице в лице би била добра противоотрова срещу нереалистичното мислене.

Десет минути по-късно, след като в продължение на шест километра и половина се изкачва по няколко последователни черни пътища, пристигна пред непретенциозната провинциална къща, която спешно се нуждаеше от пребоядисване и в която под наем живееше Хардуик. Домакинът му отвори, облечен както обикновено с тениска и анцуг с крачоли, отрязани до коленете.

– Искаш ли една? – попита той и повдигна празната бутилка „Гролш“, която държеше.

Първоначално Гърни отказа, после обаче прие. Знаеше, че когато се прибере вкъщи, дъхът му ще мирише на алкохол. Щеше да му е по-лесно да го отдадеше на бирата, изпита с Джак, вместо на блъди мерито с Ребека. След като подаде една бутилка на Гърни и взе друга за себе си, Хардуик се отпусна в едно от двете кожени кресла и посочи на Гърни второто.

– Е, синко – прошепна той дрезгаво (имитираше алкохолно опиянение, но острият поглед го опровергаваше), – кога последно си се изповядвал?

– Трийсет и пет години, плюс-минус – включи се Гърни в тона на човека, от когото смяташе да иска съвет.

Опита бирата. Не беше лоша. Огледа малката всекидневна. Също като облеклото на Джак, болезнено оголялото пространство не се бе променило от последното му идване. Дори прахът си беше същият. Хардуик се почеса по носа:

– Сигурно страшно си загазил, за да търсиш утешение в църквата след толкова време. Говори спокойно, сине мой, за всичките си богохулства, лъжи, кражби и прелюбодеяния. Най-много ме интересуват подробностите по последните.

Намигна му нелепо похотливо.

Гърни се облегна назад в широкото меко кресло и отново отпи от бирата:

– Случаят „Добрия пастир“ се усложнява.

– Винаги е бил сложен.

– Проблемът е, че не съм сигурен с колко точно случая си имам работа.

– Твърде много лайна за едно цукало?

– Както вече казах, не съм сигурен – започна Гърни, след което изложи възможно най-подробно дългата поредица от факти, събития, странности, подозрения и въпроси, които занимаваха ума му. Хардуик извади една измачкана хартиена кърпичка от джоба на анцуга си и издуха носа си с нея:

– Добре, какво точно ме питаш?

– Искам само да проверя какво ти подсказва инстинктът – колко от тези неща се вписват в голямата картина и колко от тях може да са нещо напълно различно.

Хардуик цъкна с език:

– Не знам за стрелата. Може някой да се е целил в задника ти, но... да е улучил лехата с лалетата, знам ли? Не ѝ отдавам особено значение.

– А останалото?

– Останалите неща биха привлекли вниманието ми. Апартамент, който се подслушва; опожарена плевня; стълбище, превърнато в капан; таен вход през тавана на младата дама – за такива работи е нужно да отделиш време и енергия, както и да рискуваш да попаднеш под ударите на закона. Тоест е сериозно. Означава, че е заложено нещо важно. Но с това не ти казвам нищо ново, нали?

– Не съвсем.

– Ти всъщност ме питаш дали смятам, че всичко е свързано в някаква грандиозна конспирация? – при тези думи разкриви лице в преувеличена имитация на нерешителност. – Най-добрият отговор е нещо, което ти самият ми каза преди много време, докато работехме заедно по случая „Мелъри“: „По-добре да приемеш, че има връзка и да се окаже, че грешиш, отколкото да пренебрегнеш някоя, пък тя да се окаже реална“ – спря за малко, за да се оригне. – Само че има един по-важен въпрос. Ако в случая „Добрия пастир“ не става дума за справедливо изтребване на злите богаташи, за какво, по дяволите, става дума? Отговорете на него, господин Холмс, и ще имате отговорите и на всичките си други въпроси. Искаш ли още един „Гролш“?