Вал Макдърмид - Преследвачът

— Мога ли да погледна? — попита той с дрезгав глас и се протегна към вестника.

Клер му го отстъпи и застина, като наблюдаваше реакцията му. Тя харесваше шефа си, но все пак се позабавлява с притеснението му, че са го изтипосали на видно място във вечерния вестник.

Тони бързо дръпна страницата, нетърпелив да прочете цялата история за себе си. С нарастващо чувство на ужас той прочете:

„Доктор Хил е добре подготвен, за да проникне в объркания мозък на Странния убиец. Освен двете университетски степени и богатия опит от практиката, натрупан в пряката работа с криминално проявени дегенерати, които са тормозели обществото, той се ползва с репутацията на решителен преследвач.

Негов колега сподели: «Той е женен за работата си. Това е всичко, за което живее. Ако изобщо някой може да хване Странния убиец, то това е Тони Хил.

Убеден съм, че сега е просто въпрос на време. Тони е безмилостен. Той няма да се откаже, докато това копеле не падне в ръцете на полицията.»

Нека си го представим — Тони има мозък, остър като бръснач. Тези серийни убийци може да имат висок коефициент на интелигентност, но никога не се оказват достатъчно умни, когато ги притиснат в ъгъла.“

— Боже мили! — простена Тони. Освен факта, че никой уважаващ себе си колега не би направил някога подобни изявления, тази статия открито хвърляше ръкавица на предизвикателството към Ханди Анди. Тя звучеше като покана. Тони беше сигурен, че Ханди Анди ще намери начин да отговори на това.

Той хвърли вестника на бюрото и се намръщи, докато го гледаше.

— Това е малко прекалено — каза секретарката му съчувствено.

— Не, това е проклета безотговорност, без значение дали е прекалена! — избухна Тони. — Майната му! Отивам Да обядвам. Ако се обади шефът на полицията, кажи му, че днес почивам! — довърши той и отново се насочи към вратата.

— Ами на следовател Джордан? Ако тя се обади?

— Можеш да й кажеш, че съм напуснал страната! — озъби се Тони. После спря на отворената врата и продължи: — Не, само се шегувам. Кажи й, че ще бъда тук за срещата ни.

Докато стоеше пред асансьора, изчаквайки го да дойде, Тони осъзна, че нищо в натрупания му опит не го бе подготвило за директно противопоставяне с един убиец. А този беше такъв, че трябваше да разчита повече на инстинкта си, отколкото на способностите си.

Кевин Матюс пресуши чашата си и махна към барманката.

— Дори да ни е пратил за зелен хайвер, той все пак трябва да има достъп до тази проклета странна кожа? — продължаваше да упорства той пред Карол и Мерик. — Ще повторим ли поръчката?

Мерик кимна.

— За мен този път кафе, Кевин — обърна се към него Карол. — И хвърли едно меню насам. Имам чувството, че сме на безкрайно дълго заседание с докторчето, а той има проклетия навик да забравя храната.

Кевин поръча напитките и отново се обърна към Карол. С упорство, което му бе спечелило повишението, той продължи:

— И все пак съм прав, нали? За да се сдобие с такова яке от еленова кожа, той не само че има достъп до нея, но и добре знае колко е необикновена.

— Съгласна съм — кимна Карол.

— Значи не е загуба на време да се опитваме да установим източника, нали?

— Никога не съм го твърдяла — отвърна Карол търпеливо.

— А сега ще бъдете ли така добри да ме светнете по въпроса какво се случи с Том Крос, или трябва да се развихря като нашия убиец и да измъкна уредите за мъчения?

Докато Кевин обясняваше случилото се, вниманието на Мерик постепенно се отклони. Вече достатъчно беше слушал тази история. Облегна се на бара и започна да мери клиентите. „Саквил Армс“ не беше най-близката кръчма до участъка на улица „Скаргил“, но тук продаваха наливна „Тетлис“ от Йоркшир и „Бодингтън“ от Манчестър, които неизбежно правеха мястото полицейско свърталище. Заведението се намираше в покрайнините на Темпъл Фийлдс, което му придаваше допълнителна привлекателност за местните полицаи, когато сградата на улица „Скаргил“ все още беше отворена. Местонахождението му означаваше, че проститутките и дребните мошеници, които искаха да споделят нещо на ухо с някой от полицаите, с когото имаха лични контакти, можеха да го сторят дискретно тук. Обаче за няколко месеца, в които участъкът на улица „Скаргил“ бе потънал в нафталин, кръчмата се беше променила неусетно. Редовните посетители бяха обсебили мястото и сега имаше ясно разграничаваща се дистанция между ченгетата и останалите клиенти. Ченгетата, които използваха кръчмата в опит да вербуват нови източници от най-уязвимата част на обществото, се бяха сблъскали с хладен прием. Дори скитащият наоколо сериен убиец не ги стряскаше и никой не искаше да се върне към навиците си на информатор.