Вал Макдърмид - Преследвачът

Измъкнах чука за забиване на пирони и подострените студени длета, подбрани специално за случая. Сега щяхме да бъдем заедно до настъпването на Коледа. Исках да вкуся всяка минута от предстоящите четиридесет и осем часа.

Четиримата следователи седяха с каменни физиономии в това, което доскоро беше кабинет на Том Крос, докато Джон Брандън им представяше официалната версия за отстраняването на шефа на отдела. Понякога му се искаше да е отново един от тях, способен да обяви доводите си, без да се бои, че уронва авторитета си.

— Това, което трябва да направим, е да зарежем досегашната посока и да задвижим разследването напред — каза той енергично. — А сега ми кажете какъв е резултатът с Макконъл?

Кевин се наведе напред в креслото си.

— Направих всичко по вашите инструкции, сър. Той напусна ареста малко преди полунощ и от този момент нататък хора от екипа го държат под око. До тук не е направил нищо нередно. Отиде си вкъщи и съдейки по светлината, сигурно си легна. Стана в осем тази сутрин и излезе за работа. Едно от моите момчета е в гимнастическия му салон. Ще се представи за нов член. Друг ще го поеме на улицата.

— Не го изпускайте от наблюдение, Кевин. Нещо друго? Дейв, не излезе ли вече нещо интересно от компютъра?

— Проследихме много номера на коли и типове, свързани с предишни нападения над гейове — мястото и начина им на действие. Имаме намерение също да проверим отново онези списъци, които Дон Мерик събра от туристическите агенции на хора, прекарали отпуските си в Русия. Щом получим профила, може би ще сме в състояние да оформим някакви подозрения, но за момента това е невъзможно, сър.

Карол се обади:

— Някои от дружествата на щангистите ни обещаха съдействие със списъците на техни членове, които или са излизали в Русия, или са се състезавали срещу руски отбори.

Дейв направи гримаса.

— О, боже! Още проклети списъци!

— Имам контакти с хора от кожарската индустрия — обади се Стансфийлд. — Най-големият вносител на Великобритания. Попитах го за парчето и думите му бяха, че след като е еленова кожа, това едва ли е якето на някой обикновен работник. Според него вероятно е човек с известно влияние, но не и реална мощ. Вие знаете. Примерно един следовател — ухили се той. — Или служител в кметството, наполовина изпълзял по хлъзгавия път в кариерата. Заместник-шеф на ЖП-то. Втори помощник-капитан на кораб. Нещо такова.

Дейв се ухили.

— Ще кажа на момчетата от „ХОЛМС“ да държат под око всички бивши служители на КГБ.

Брандън понечи да каже нещо, но бе възпрян от звъна на телефона. Грабна слушалката и каза:

— Брандън е на… — Изведнъж лицето му стана безизразно и вдървено като на човек, на когото току-що бяха казали, че ще носи ковчег. — Да, сър. Идвам веднага. — После остави леко слушалката и стана. — Шефът на полицията се заинтересува как сме допуснали вечерният вестник да излезе в този си вид — каза той, пресече стаята и спря до вратата с една ръка на дръжката. — Надявам се, че този, който е извадил на показ кирливите ни ризи пред госпожица Бърджес, ще съумее да ме убеди да не го наказвам за назидание на другите! — И като хвърли към Карол ледена усмивка, добави: — Или тази, като стана на въпрос.

Тони заключи вратата на кабинета зад себе си и хвърли една щастлива усмивка към секретарката си.

— Излизам за малко да хапна, Клер. Сигурно ще прескоча до кафене „Дива котка“ в Темпъл Фийлдс. Следовател Джордан трябва да намине към три, но дотогава ще се върна. Всичко наред ли е?

— Сигурен ли сте, че не искате да отговорите на някои от обажданията на журналистите? — извика Клер след него.

Тони завъртя глава, като продължаваше да върви през стаята.

— Какви журналисти?

— На първо място оная Пени Бърджес от „Сентинъл Таймс“. Опитва се да ви открие и звъни на всеки половин час, откакто съм тук. А през последния час досаждат вече всички от националните вестници и Радио Брадфийлд.

Тони се намръщи. Изглеждаше объркан.

— Защо? Казаха ли какво искат?

Клер държеше един брой на „Сентинъл Таймс“, който бе купила пътьом от продавача в двора на сградата.

— Аз не съм психолог, Тони, но мисля, че има нещо общо с това.

Тони спря. Дори от разстояние можа да прочете заглавията и да хвърли поглед на собствената си снимка, лепната на първа страница на вестника. Както метални стърготини се залепват за магнит, така и той на секундата се залепи за вестника, докато не прочете името на Пени Бърджес под двете статии.