Вал Макдърмид - Преследвачът

Тони записа файла си и изчете отново всичко. Някои от психолозите, с които бе работил, включваха голямото влияние на произхода и вадеха извода, че преживяното в детството на убиеца ще е същият списък от прояви, които той ще демонстрира, вече пораснал. Но не и Тони. Имаше достатъчно време за подобен вид информация, след като вече имаха един заподозрян, готов за разпит. Тони никога не забравяше, че си има работа с ченгета, които бяха там, на топа на устата. Хора като Том Крос, които не даваха и пет пари що за ужасно детство може да са преживели техните заподозрени.

Тони и без това ги гледаше с критично око, но мисълта за Том Крос само увеличи недоверието му. Да ги убеди в стойността на профила щеше да се превърне в кошмар за него.

Първото издание на „Брадфийлд Ивнинг Сентинъл Таймс“ се появи по улиците малко преди обяд. Нетърпеливите граждани, устремили се към офиси, за работа или сделка, разграбваха първите екземпляри от уличните продавачи, без дори да хвърлят поглед към първата страница. Обръщаха веднага на карето за малки обяви, където се надяваха да открият това, което търсят, предоставяйки на минувачите предимството да зърнат първата и последната страница. Всеки любопитен, хвърлил поглед към големите заглавия на първа страница, щеше да открие следното:

По-надолу на страницата вдясно се мъдреше снимката на Тони, с текст към нея:

Ако бяха достатъчно заинтересовани, за да си купят вестника, можеха да прочетат и подзаглавието, което гласеше:

Виж стр. 3“

В един офис, високо над суетнята по улиците на Брадфийлд, един убиец гледаше вестника и го изпълваха вълнение и задоволство. Нещата се развиваха прекрасно. Като че ли полицията сама разиграваше фантазиите на убиеца, като доказваше, че понякога желанията наистина се сбъдват.

Светът беше навън по улиците, като купуваше коледни подаръци, които по Великден все още щеше да изпраща. Тъпаци! Бях в тъмницата си, за да се уверя, че щях да имам Коледа, която никога нямаше да забравя. Въпреки че тя щеше да бъде последната за Гарет на земята и със сигурност всеки детайл щеше ясно да се запечата в паметта му, както и върху лентата ми.

Подготвях срещата ни с цялата грижа и прецизност, която притежавам. Пристигането на оная кучка означаваше, че не мога да използвам възможността да го хвана вкъщи, както направих с Адам и Пол. Трябваше да изготвя алтернативен план.

Изпратих му покана. Размислих, че Бъдни вечер ще бъде уговорена, независимо дали ще е със семейството си или с кучката, така че избрах предишния ден — двадесет и трети декември. Изразих се в такъв стил, като знаех, че той няма да устои на изкушението и никога няма да я покаже на кучката. Последното изречение гласеше: „Вход само чрез покани!“ Хитър номер. Това означаваше, че той трябваше да донесе единственото доказателство за контакт между нас.

Посоката на гърба на поканата, ако той предварително си бе направил труда да провери, го упътваше към една изолирана ваканционна къщичка, високо в пустите полета между Брадфийлд и йоркширските долини, към фермата и моето подземие. Предчувствах, че виличката нямаше да остане празна около Коледа. Но нямах намерение да оставя Гарет да стигне дотам.

Вечерта срещу Коледа бе съвсем банална — изцъклен полумесец, бял като лъснати кости, звезди, блеснали като диамантени късчета на кичарски часовник, тревата и оградите от жив плет, натежали от скреж. Завих по двупосочния път край запустелите полета, към ваканционната вила и две-три ферми. В далечината можех да видя двойните релси, упътени към Брадфийлд, виещи се като лъскави ленти през пустошта.

Включих аварийните светлини, излязох от джипа и отворих капака. Преместих това, от което се нуждаех, да ми е под ръка, после се облегнах на предния капак и зачаках. Беше лют студ, но не ми пукаше. Всичко бе добре пресметнато. Чаках само около пет минути, когато чух звука на мотор, който набираше по стръмния склон. Фаровете завиха на завоя под мен и аз пристъпих напред, като се размахах отчаяно с достатъчно премръзнал и отчаян вид.

Възстарият „Ескорт“ на Гарет наби рязко спирачка и спря пред джипа. Направих две колебливи крачки към него, когато той отвори вратата и излезе.