Вал Макдърмид - Преследвачът

— Някакъв проблем ли имате? — попита той. — Опасявам се обаче, че съм съвсем бос по колите, но ако искате, бих могъл да ви хвърля донякъде…

Усмихнах се.

— Благодаря, че спряхте — отвърнах. Когато се приближих, нямаше и най-малка следа по лицето му, че ме е познал. Направо го намразих заради това.

Пристъпих обратно назад към джипа, като сочех към багажника.

— Не е сериозен проблем, само че се нуждая от помощ. Ако можете да задържите това тук неподвижно, за да мога да взема гаечния ключ и да завия тази гайка… — обясних аз, като сочех двигателя.

Гарет се наведе над багажника. Вдигнах ключа и го оставих да го опита.

След пет минути той бе здраво завързан като коледна пуйка и метнат в багажника на собствената си кола. Взех ключовете му от портфейла, а също така и поканата, която му бях изпратил. Върнах се обратно през града към фермата, където захвърлих безжизненото тяло най-безцеремонно на каменните стъпала на мазето. Тогава нямах време да направя нищо повече.

Не се върнах в джипа.

Подкарах колата на Гарет към центъра на Брадфийлд. После я зарязах в Темпъл Фийлдс, в задната алея на „Кромптън Гардънс“. Никой не ме забеляза. Всички бяха прекалено заети с празнуването. Отне ми просто десетина минути през града, за да стигна до гарата.

Двайсетина минути с влака и петнайсетина бързо ходене ме отведоха обратно до джипа. Приближих се много внимателно. Нямаше никакви признаци на живот или нещо подозрително, което да ме наведе на мисълта, че някой се навърта наоколо. Върнах се обратно до фермата, като си подсвирквах песента „Слушам песента на ангелите вестители“.

Когато светнах лампите на мазето, тъмносивите очи на Гарет ми метнаха яростни мълнии. Това ми хареса. След трогателния ужас на Адам и Пол за мен беше нещо ново да видя човек, който имаше някакъв кураж. Приглушените звуци, които идваха от запушената му с лепенка уста приличаха повече на гневно мърморене, отколкото на молба.

Наведох се над него и разроших косата му назад от челото. В началото той се отдръпна от мен, но после се успокои и престана да се тресе. В погледа му прочетох, че ме преценява.

— Така повече ми харесва — казах аз. — Не е нужно да се бориш. Безсмислено е да се съпротивляваш.

Той кимна в съгласие и после промърмори нещо, като посочи с очи лепенката. Коленичих до него и хванах анкерпласта в единия му край. После го махнах с едно бързо движение. Това беше по-мило от моя страна, вместо да го правя постепенно.

Гарет раздвижи челюсти и облиза пресъхналите си устни. После ме погледна свирепо.

— Някакво шибано забавление ли си устройваш? — изграчи той с дрезгав глас.

— Точно това, което си заслужи — обясних аз.

— Как, по дяволите, го направи?

— Ти се подигра с мен. Хвана се с оная курва. А на всичкото отгоре се опита да го скриеш!

В очите му просветна.

— Ти си… — започна той.

— Точно така — прекъснах го безцеремонно. — Така че вече знаеш защо си тук.

Гласът ми беше по-студен от каменния под. Станах рязко и отидох до пейката, където бях подредил оборудването си.

Гарет отново започна да ломоти, но аз просто изключих за гласа му. Знаех колко убедителни могат да са адвокатите и затова нямах никакво намерение да се оставя да ме отклонят от намеренията ми чрез каквито и да са сладки брътвежи. Отворих ципа на чантата и измъкнах кърпата с хлороформ. Обърнах се към Гарет и коленичих до него. Сграбчих с една ръка косата му, а с другата залепих опиума върху устата и носа му. Той се съпротивляваше конвулсивно, така че накрая приключих операцията с кичур коса в ръката си. Той изпадна в безсъзнание. Добре, че бях с найлонови ръкавици, защото в противен случай косата му щеше да ме пореже. А последното нещо, което исках сега, бе кръвта му да се смеси с моята.

Докато лежеше безжизнен, смъкнах дрехите му. Свалих колана от „стола на Юда“ и го затегнах около гърдите му, точно до подмишниците. Предварително закрепеният основен скрипец и хаспелът на една от гредите на тавана вече го очакваха. Прикрепих куката към колана. Издигнах тялото на Гарет с хаспела, докато то не увисна като коледен венец от имел. След като вече бе във въздуха, беше само въпрос на време и на няколко допълнителни движения да махна белезниците и да го закрепя на коледното си дърво. Кръстът на свети Андрю се бе получил от прикрепянето на две дъски за стената. Те бяха обвити предварително с бодливи клони от син норвежки смърч. На противоположните краища на кръста бяха прикачени кожени каиши, с които затегнах китките и глезените му. Разтворих свитите юмруци на Гарет и ги залепих с разтворени длани към кръста. Накрая махнах куката и оставих каишите на китките да поемат напрежението. Тялото му увисна обезпокоително и за момент се разтревожих, че избраните каиши не бяха достатъчно подходящи. Чу се кратко изскърцване на кожа върху дървото и после настъпи тишина. Висеше като апостол — мъченик на стената в тъмницата.