Вал Макдърмид - Преследвачът

— Доста е оживено тук тази вечер, а? — подхвърли Мерик небрежно.

— Аха. Много нови лица. Половината от тях сигурно са куки. Видя ли тая мижитурка, с която говори преди малко? Той може да е дошъл тук направо с патрулката си. Срещал ли си някой друг, на когото на челото му да е изписано, че е ченге, като на тоя тук?

— Затова го и разкарах по-остро — отвърна Мерик.

— Аз съм Стиви между другото — представи се мъжът. — На теб ти идва доста досадна вечер от тия натегачи. Видях те как би дузпата на оня боклук одеве. Добра работа, момче.

— Благодаря. Аз съм Дон.

— Радвам се да се запознаем, Дон. Значи ти си новак тук, а? С тоя акцент е очевидно, че не си местен.

— Тук всеки ли се познава с останалите? — попита Мерик с крива усмивка.

— До голяма степен, да. В Темпъл Фийлдс всички сме като едно голямо семейство. Особено със садо-мазо постановките. Представяш ли си го, ако решиш да се оставиш някой да те върже, ще искаш да знаеш в какво се забъркваш.

— Прав си, Стиви — съгласи се съчувствено Мерик. — Трябва да си отваряш очите на четири, още повече като имаш предвид убиеца, който се шляе необезпокояван.

— Това е и моята гледна точка. Искам да кажа, вероятно нито един от убитите не се е замислял, че се забърква в нещо повече от малка неприятност. Знаеш ли, аз ги познавах: Адам Скот, Пол Гибс, Гарет Финеган и Дамиен Коноли. Всички. И нека ти кажа нещо. Никога не бих могъл да задържа който и да е от тях в подобна обстановка. Но никога не знаеш какво се мъти в главите на хората.

— Откъде ги познаваш тогава? Май според вестниците те не са били известни в тия кръгове тук.

— Държа гимнастически салон — обяви Стиви гордо. — Адам и Гарет бяха членове. От време на време излизахме да пийнем по едно. Пол Гибс го познавам от една моя партия, с когото си пийваха заедно. А онова ченге, Коноли, намина, когато гимнастическият ми салон бе ограбен.

— Обзалагам се, че тук няма много хора, които могат да кажат, че познават всички ония нещастници — подхвърли Мерик.

— Тук си прав, момчето ми. Предполагам, че убиецът не е имал нещо повече в главата си от идеята за малко забавление.

Мерик повдигна вежди.

— Според теб е забавно да убиваш хора?

Стиви поклати глава.

— Не, ти не следиш мисълта ми. Виж, не смятам, че той е имал намерение да убива тези момчета. По-скоро е нещо случайно, инцидентно, ако схващаш какво искам да кажа. Те си играят игричките и ако нашият човек се увлече, просто всичко излиза извън контрол. Той очевидно е силен, защото разнася труповете и ги захвърля из центъра на града. За бога! Едва ли тежи петдесет килограма. Ако той наистина е добре сложен, като мен, твърде вероятно е да не може да прецени силата си. Тогава това може да се случи на всекиго — добави той след кратка пауза.

— Четири пъти? — попита Мерик недоверчиво.

Стиви сви рамене.

— Може би те си го търсят. Знаеш ли какво имам предвид? Да го дразнят или нещо такова. Да обещават неща, които никога не биха дали някому, когато опре до набучването? Изпадал съм в такива ситуации, Дон, и повярвай ми, няколко пъти ми е идвало да удуша копелето.

Детективът в Мерик стоеше нащрек. Карол Джордан не бе единственото ченге в Брадфийлд, което се интересуваше от психологията на серийния убиец. Мерик бе чел случаи, където убийците се измъкваха с подобен род оправдания, хвалейки се пред непознати. Знаеше например, че йоркширският убиец се бе перчил пред приятелчетата си, че оправял проститутки. Искаше Стиви в стаята за разпити. Единственият проблем бе как да го докара дотам.

Мерик прочисти гърлото си.

— Предполагам, че единственият начин да избегнеш подобна ситуация, е да опознаеш хората, с които си лягаш, преди да стигнеш до кревата.

— Така мисля и аз. Какво ще кажеш да излезем? Може да мръднем на кафе или на вечеря? Да се опознаем по-обстойно?

Мерик кимна.

— Добре — склони той и остави остатъка от бирата си на близката маса. — Да вървим.

Малко след като излязоха, той успя да включи радиостанцията си само да предава и един от скритите екипи можеше да ги последва. После щяха да изпробват бабаитството на Стиви на улица „Скаргил“.

Въпреки че минаваше полунощ, улицата навън от „Дяволската дупка“ далеч не изглеждаше безлюдна.

— Насам — посочи Стиви наляво.

Мерик плъзна ръка в джоба си и опипа радиото.

— Къде отиваме?

— Има денонощен ресторант в „Кромптън Гардънс“.

— Страхотно. Бих могъл да видя сметката на един сандвич с бекон — възкликна Мерик.