Вал Макдърмид - Преследвачът

Мнението му бе, че никога не бе попадал в клуб с така подхождащо си име. За „Дяволската дупка“ се мъдреше следната обява в гей пресата:

Клубът, който господства в Брадфийлд. Само едно посещение, и ще бъдете покорени. Вие сте длъжни да прекарате живота си в „Дяволската дупка“!

Всичко това беше скромно казано. „Дяволската дупка“ бе мястото, където можеш да отидеш и да намериш партньори, ако садомазохизмът и игрите на пленници бяха начинът, по който се разтоварваш.

Мерик се чувстваше като Снежанка, попаднала в оргия. Нямаше и представа как се предполага, че трябва да се държи. Дори не беше сигурен дали се беше напъхал в подходящо облекло. Бе намъкнал стари нацепени дънки „Ливайс“, които обикновено виждаха бял ден само когато му се случеше да свърши някаква работа около къщата, обикновена бяла тениска и изподрано кожено яке, което носеше в дните, когато летеше на мотора си много преди да се родят децата му. В задния му джоб се намираха служебните му белезници. Той се надяваше, че придават правдоподобност на образа, в чиято кожа трябваше да влезе. Като огледа слабо осветения бар, Мерик забеляза много изтъркани дънки и кожени якета. Толкова много, че очакваше да види огнен сигнал SOS да се издигне над сцената. Поне повърхностно, мислеше си той, можеше да се съсредоточи върху ролята си. Което бе обезпокояващо само по себе си. Когато очите му свикнаха със слабата светлина, той зърна някои от колегите си. Повечето се чувстваха точно толкова неловко, колкото и той самият.

Всъщност клубът бе празен, когато бе влязъл към девет. Чувстваше, че невероятно много бие на очи и бе помолил да го пуснат. Върна се обратно на улицата и поскита из Темпъл Фийлдс близо час. Пи капучино в едно кафене. Чудеше се защо някои от гей клиентите му хвърляха такива странни погледи, докато не разбра, че бе единственият облечен с дънки и кожа. Ясно беше, че бе нарушил някакъв неписан код за определени дрехи. Чувстваше се толкова неудобно, че лисна горещото кафе като в мивка и бързо излезе обратно на улицата.

Мерик се чувстваше сериозно уязвим и самотен по тротоарите и пешеходните пътеки из Темпъл Фийлдс. Мъжете, които минаваха край него — сами, по двойки или на групи — го оглеждаха до един от главата до петите с любопитство. Повечето погледи се задържаха на нивото на чатала му. Имаше желание да се гръмне, че не бе намерил по-широки дънки, а бе скочил в тия, които се впиваха в тялото му доста стегнато. Когато една двойка чернокожи младежи мина покрай него с преплетени ръце, той чу единият да казва на висок глас на другия:

— Страхотен задник за бял, какво ще кажеш, а?

Мерик усети, че бузите му пламват. Не бе сигурен дали бе от гняв, или от объркване. В един миг на проблясък той ужасен осъзна какво имаха предвид жените, когато се оплакваха, че са третирани само като сексуални обекти от мъжете, че им служели само за сексуални забавления.

Върна се в „Дяволската дупка“ и се почувства облекчен, когато откри, че сега мястото се бе напълнило с народ догоре. Гърмеше силна дискомузика. Тактът на ударните инструменти бе толкова силен, че Мерик го усещаше да пулсира в гърдите му. На дансинга мъже в кожени дрехи, украсени с вериги, ципове и капси, се движеха ритмично и енергично, излагайки на показ естествено развитите си мускули, притискаха слабините си в празното пространство в странна пародия на секс. Сдържайки дъха си, Мерик си проби път през тълпата до бара. Поръча си бутилка американска бира, която му се стори невероятно блудкава, защото бе свикнал с пикантно сладкия вкус от бирата „Нюкасъл Браун“.

Завъртя се да огледа дансинга отново. После се приведе над бара и огледа помещението, като отчаяно се мъчеше да избягва зрителния контакт с отделни посетители. Той постоя така десетина минути, когато усети, че мъжът до него всъщност не се опитваше да бъде обслужен. Мерик се озърна наоколо, за да открие впитите в него очи. Беше почти толкова висок, колкото и самият той, но по-едър и мускулест по телосложение. Обут беше в тесни черни кожени панталони и бяла фланелка. Русата му коса бе късо подстригана отстрани и по-дълга отгоре, а тялото му имаше приятен загар. Той повдигна вежди и проговори:

— Здравей. Аз съм Йън.

Мерик се ухили слабо.

— Дон — отвърна той, като повиши глас, за да може да надвика музиката.

— Не съм те виждал преди тук, Дон — каза Йън и се приближи по-близо, така че голата му ръка се притисна до износения ръкав на Мерик.

— За първи път ми е — оправда се той.