Вал Макдърмид - Преследвачът

Политиката, която той водеше, превръщаше безбройните нейни и на колегите й часове работа по разследването в пълна глупост. Не смееше и да си помисли за стотиците хиляди лири от парите на данъкоплатците, които струваха тези дела, особено откакто Крос настоя всяко убийство да бъде разглеждано като напълно отделен случай. Всеки път, когато един от трите екипа се натъкваше на някаква улика, която изглеждаше като връзка между убийствата, Том Крос я отхвърляше, като винаги намираше поне пет несъответствия. За него нямаше никакво значение, че всеки път връзката беше нещо различно, а несъответствията — все същата стара песен. Но Крос беше шефът й. А и ръководството си изми ръцете и се измъкна от създалата се конфликтна ситуация, като им обърна гръб.

Карол разтърка шампоана, докато той се превърна в гъста пяна, и усети, че постепенно започва да се пробужда под топлите струи. Е, нейната посока на разследване нямаше да затъне в скалите на фанатичните предразсъдъци на Крос с прякор Моряка Попай. Дори някой от младите полицаи да бе склонен да прегърне тесногръдата хипотеза на шефа им като извинение за собственото им късогледо разследване, тя нямаше намерение да го търпи за по-малко от сто процента свършена работа в правилна посока. Беше си скъсала задника през последните девет години първо да вземе добра образователна степен, а после да оправдае мястото си по пътя към бързото издигане. Карол нямаше намерение да остави кариерата й да свърши в глуха улица само защото е сторила грешката да избере полицейско управление, оглавявано от неандерталци.

Събрала решителност, тя излезе от душа с изправени рамене и непокорен, предизвикателен блясък в зелените очи.

— Хайде, Нелсън! — извика тя, докато се намъкваше в роклята си. После грабна вързопчето черна козина. — Скачай на месото, момчето ми!

Тони проучва изображението на екрана над себе си няколко секунди. По-голямата част от аудиторията му вече бе изразила пълната си незаинтересованост към неговата лекция чрез очевидно неводене на записки. Тогава той реши да даде поне на подсъзнанието им максимална възможност да възприемат текущите таблици в процеса на създаване на психологически профил на престъпника.

Обърна се отново към аудиторията:

— Нямам намерение да ви казвам това, което вие вече знаете. Хората, които създават профилите, не хващат престъпниците. Това правят ченгетата. — Той се усмихна на слушателите си — висши полицейски служители и представители на Министерството на вътрешните работи, подканяйки ги да споделят мнението му. Няколко го сториха, въпреки че повечето останаха с каменни физиономии и нехайно обърнати настрана глави.

Колкото и да се стараеше, Тони знаеше, че не може да убеди по-голямата част полицаи, че не е някой надут университетски експерт, дошъл да им каже как да си вършат работата. Въздържа се от въздишка, хвърли поглед към бележките си и продължи, като се стараеше да поддържа колкото се може повече зрителен контакт, като имитираше с естествения език на тялото успешно изпълнил номера си клоун. Нещо, което беше изучил, докато работеше в северните клубове.

— Но понякога ние, хората, които правим профилите, виждаме нещата различно. И тази нова перспектива може да промени всичко изцяло. Един мъртвец наистина може да ви разкрие много неща. Но това, което е разказал на нас, не е същото, каквото и на полицаите. Един пример. Намерено е тяло в храстите на около три метра от пътя. Полицаят ще отбележи този факт. Ще провери земята наоколо за следи. Дали няма стъпки. Има ли нещо, захвърлено от убиеца. Има ли някакви конци, закачени по храстите. Но за мен този единствен факт е само стартовата точка за размишление дали, прибавен към останалата информация, която имам на разположение, би могъл да ме доведе до някакви полезни заключения за убиеца. Ще се запитам дали тялото преднамерено е било оставено там? Или убиецът е бил притеснен от нещо, за да го мъкне на друго място? Дали го е крил, или просто го е захвърлил? Искал ли е трупът да бъде намерен? Колко дълго е очаквал или е искал да бъде скрит? Какво означава това място за него? — Тони сведе рамене и задържа ръцете си в отворен въпросителен жест. Аудиторията му го наблюдаваше неподвижно. „Господи, с колко номера още трябваше да ги изработя, докато получа отговор?“ — мислеше си уморено той. Капчиците пот, които избиха по врата му, започнаха да се превръщат в струйки, които се стичаха по кожата и попиваха в яката на ризата му. Чувстваше се неудобно, защото това му напомняше кой всъщност бе той зад маската, която беше надянал за пред публика.