Вал Макдърмид: Преследвачът

Навън, в окъпания от слънце двор, един скелет седеше сгънат в клетка с лъснати кости, като че ли оглозгани от лешояди. В онези дни, когато кулите се извисявали високо, тези клетки висели пред външните стени на Сан Гиминяно — своеобразно предупреждение за жителите и странниците, че влизат в град, където законът изисква сурово наказание, ако не се зачита. Аз почувствах онези жители много близки. Също като тях уважавах нуждата от наказание след измама.

Близо до скелета едно огромно колело, облицовано с метални плочици, стоеше подпряно срещу стената. То щеше да изглежда съвършено на място, в един музей на селското стопанство. Но картончето, прикачено на стената зад него, обясняваше функция, измислена от човек с богато, въображение. Престъпниците били връзвани към колелото. Първо кожата им била смъквана чрез бичуване. Плътта оголвала костите им, излагайки на показ вътрешностите им пред нетърпеливата тълпа. След това костите им били натрошавани на колелото с железни пръти. Усетих, че мисля за картите тарок, колелото на бъдещето.

Когато осъзнах, че ще трябва да стана убиец, споменът за музея на мъченията изплува пред мен като муза. Винаги съм бил добър в ръцете.

След онзи първи път част от мен тайничко се надяваше, че няма да бъда принуден да го направя отново. Но в същото време знаех, че ако се наложи да го направя, следващият път би бил по-добър. Ние се учим от грешките си, от несъвършенствата в действията ни. И за щастие практиката ги прави по-съвършени.

Тони Хил пъхна ръце зад главата си и заби поглед в тавана. Пред очите му изплува фина паяжина от пукнатини около сложната гипсова роза, която ограждаше полилея, но той беше забравил за нея. Бледата светлина на зората, обагрена с оранжевия блясък на уличните лампи, се процеждаше през триъгълния процеп в горния край на завесите му. Но това също не го впечатли особено. Подсъзнателно той отбеляза, че парното се е задействало, готово да стопи влажния зимен скреж, опасал рамките на прозорците и вратата. Носът му беше леден, очите зачервени. Не можеше да си спомни последния път, когато е спал като хората. Тревогите и грижите му за това, което трябваше да свърши през следващия ден, бяха част от причините за неспокойния му, накъсан сън. Но имаше още нещо. Много по-голямо.

Днес като че ли не му беше достатъчно само да се тревожи. Знаеше какво се очаква от него, но въпреки това ставаше друго. Останалите хора успяваха да се справят с тези неща само с леко вълнение в стомаха си, но не и Тони. Усилията му да поддържа фасадата, с която да успее да се справи с поредния ден, изстискваше всичките му сили. При тези обстоятелства той разбираше колко много черпи от метода на актьорите така да се вживяват в представлението, че да пленят публиката. Колкото до днес, очертаваше се поредният напразен опит да си докара осемчасов сън.

Завъртя се в леглото, измъкна едната си ръка и я прокара през късата си черна коса. Почеса наболата четина по брадата си и въздъхна. Знаеше какво му се искаше да прави днес, но в същото време добре съзнаваше, че това би било професионално самоубийство. Какво като знаеше за съществуването на истински сериен убиец в Брадфийлд? Не можеше да си позволи да бъде първият, който да го каже на глас. Празният му стомах се сви и той потрепери. С въздишка отметна завивката и стана от леглото. Разтърси крака, за да изправи набраните като хармоника крачоли на торбестата си пижама.

После се помъкна към банята и запали лампата. Докато изпразваше пикочния си мехур, той се протегна със свободната си ръка и включи радиото. Говорителят, който съобщаваше за трафика, разкриваше очакваните задръствания с такава бодрост, че сигурно никой шофьор не би могъл да седне зад волана, без да е глътнал здрава доза концентрат. Благодарен, че днес не му се налага да шофира, Тони се обърна към мивката. Вгледа се в дълбоките си сини очи, все още замъглени от съня. „Онзи, който е казал, че очите са огледало на душата, е бил наистина продавач на глупости“ — помисли си иронично той. Вероятно е така, иначе нямаше да има и едно здраво огледало в къщата. Откопча горното копче на пижамата си и отвори шкафчето, за да измъкне крема за бръснене. Забеляза, че ръката му трепереше, и спря за момент. После ядосано тресна вратичката, която изскърца високо, и грабна електрическата самобръсначка. Мразеше да се бръсне с нея, защото никога не оставаше у него усещането за свежест и чистота, както след бръсненето на мокро. Но по-добре да се чувстваш горе-долу бръснат, отколкото да заприличаш на подвижна илюстрация на усмъртен от хиляди резки.