Вал Макдърмид: Преследвачът

Другото удобство на електрическата самобръсначка бе, че не трябваше да се съсредоточава толкова усилено върху това, което правеше, а оставяше мислите му да се реят напред в предстоящия ден. Понякога бе изкушаващо да си представи, че всички са като него — стават всяка сутрин и си избират образа, който ще бъдат през деня. Но той се бе научил през годините, в които изследваше мисленето на другите хора, че това не е така. За повечето хора възможният избор бе страшно ограничен. Някои безспорно щяха да бъдат благодарни за възможностите, които знанията, способностите и нуждата бяха донесли на Тони. Той не беше един от тях.

След като изключи самобръсначката, той чу дивите акорди, които предшестваха всички кратки новини по радиото. С лошо предчувствие обърна лице към апарата. Напрежението и безпокойството го държаха нащрек като бегач на дълги разстояния, който чака стартовия изстрел. В края на петминутния бюлетин той въздъхна с облекчение и дръпна завесата към душа. Очакваше разкритие, което щеше да бъде невъзможно да пренебрегне. Но засега броят на телата оставаше три.

На другия край на града Джон Брандън, заместник-началник на полицейското управление в Брадфийлд (криминален отдел), се наведе над мивката и се загледа мрачно в огледалото. Даже кремът за бръснене, покрил лицето му като брадата на Дядо Мраз, не му придаваше по-доброжелателен вид. Ако не беше избрал полицията, щеше да бъде идеален кандидат за кариерата на погребален агент. Бе висок метър и деветдесет, почти кожа и кости, с дълбоки тъмни очи и преждевременно посребряла коса. Дори когато се усмихваше, киселата му физиономия си оставаше все така меланхолична. Той си мислеше, че днес прилича на твърд и решителен копой. Поне за всичките му нещастия този път си имаше причина. Щеше да продължи курса на действия с цялата си педантичност на полицейски шеф и упоритостта на свещеник към Оранжистката ложа. 3 3 Оранжистката ложа — организация на ирландската ултрапротестантска партия. — Б.пр.

Брандън въздъхна дълбоко и опръска огледалото с пяна. Дерек Армтуейт, неговият шеф, имаше изгарящи сини очи, но с отнесен мечтателен поглед, който не виждаше нищо прогресивно. Той беше от хората, които смятаха, че Старият завет е далеч по-подходящ наръчник за ченгетата, отколкото полицейския правилник. Вярваше, че повечето модерни полицейски методи са не само неефективни, но и еретически. Според неговото, често доста отвлечено мнение връщането на боя с пръчки и камшици би било далеч по-ефективно за намаляването броя на престъпленията, отколкото многото социални работници, социолози и психолози. Ако имаше и най-малката представа какво планираше Брандън за тази сутрин, щеше вече да го е прехвърлил в най-забутания отдел.

Преди потиснатото настроение да съсипе окончателно решителността му, Брандън бе стреснат от блъскане по вратата на банята.

— Татко! — извика голямата му дъщеря. — Колко време ще се бавиш?

Брандън грабна самобръсначката, потопи я в умивалника и застърга по едната си буза, преди да отвърне:

— Пет минути, Карън! Извинявай, скъпа!

В дом с трима тийнейджъри и само една баня рядко се отваряше възможност за размишления в тази поза.

Карол Джордан остави полуизпитото си кафе до мивката и се затътри към душа, като се спъна в черната котка, която се увиваше около глезените й.

— Минута, Нелсън — промърмори сънливо тя и затвори вратата след въпросителното му „мяу?“ — И не буди Майкъл!

Карол си бе представяла, че повишението й в главен следовател и съпътстващото излизане от графика на дежурствата щяха да й дарят непрекъснат осемчасов сън. Това беше постоянният й копнеж още от първата седмица, в която се присъедини към полицията. Само че късметът й изневери, защото повишението й по едно съвпадение дойде едновременно с това, което нейният екип наричаше помежду си „странните убийства“. Шефът й, Том Крос, можеше да крещи колкото си иска и на пресата, и в дежурната им стая, че няма никаква връзка между убийствата и нищо, което да подкрепи предположението за наличието на сериен убиец в Брадфийлд. Екипите, разследващи убийствата, мислеха другояче.

Докато горещата вода се изливаше върху Карол, напоявайки русата й коса, тя си мислеше, не за пръв път, че становището на Крос, както и това на шефа на полицията, служеше повече на предразсъдъците му, отколкото на обществото. Колкото по-дълго отричаше съществуването на сериен убиец, който нападаше мъже, зад чиято почтена външност се криеше таен живот на гейове, толкова повече хора щяха да умрат. Ако повече не можеш да ги разкараш от улиците, като ги арестуваш, остави един убиец да ти свърши работата. Няма много значение дали това ще стане, като ги убива или като всява страх.