Вал Макдърмид: Преследвачът

Шумът от тътрещи се крака заглуши останалото от речта на Расмасън и словоохотливостта му секна. Когато се стигна до момента да избира между благодарностите на държавния служител и чашата кафе, за Тони нямаше спор. Дори и заради държавните служители. Той пое дълбоко дъх. Време беше да свали маската на лектор. Сега трябваше да бъде очарователният, добре информиран колега, достатъчно търпелив да те изслуша. Трябваше да осмисли и да си създаде от новите контакти усещането, че наистина е на тяхна страна.

Джон Брандън стана и отстъпи встрани, за да позволи на другите хора от неговия ред да излязат. Докато наблюдаваше представяното от Тони Хил, той разочаровано бе установил, че липсваше повечето информация, на която се беше надявал. Разбира се, научи много за психологическия профил, но почти нищо за човека, освен че изглеждаше доста самоуверен мъж, без да е арогантен. Последният един час не го беше убедил, че това, което планира, е правилната посока на действие. Но не можеше да види някаква алтернатива. Като се придържаше близо до стената, Брандън се придвижи напред срещу потока от хора, докато се изравни с Расмасън. Като го видя, държавният служител рязко прекрати речта си и изключи сияйното си изражение. Докато Расмасън събираше бумагите си, които разпиля по стола, Брандън се шмугна покрай него и пресече залата, за да хване Тони, който оправяше катарамите на смачканата си чанта.

Брандън прочисти гърлото си и попита:

— Доктор Хил?

Тони вдигна глава с любезно въпросително изражение на лицето си. Брандън преглътна безпокойството си и продължи:

— Не сме се срещали преди, но сте работили на моя територия. Името ми е Джон Брандън…

— Отдел „Престъпления“? — прекъсна го Тони, а в очите му проблесна лека усмивка. Беше чувал достатъчно за събеседника си и знаеше, че той е човек, когото искаше да има на своя страна. — Радвам се да се запозная с вас, господин Брандън! — поздрави го той с най-топлия си глас, който можа да измъкне.

— Джон. Просто Джон — каза Брандън по-рязко, отколкото възнамеряваше. Осъзна с изненада, че бе нервен. Имаше нещо в спокойната увереност на Тони Хил, което го правеше несигурен.

— Чудя се дали бихме могли да разменим няколко думи?

Преди Тони Хил да може да отговори, Расмасън се намести между тях.

— Моля да ме извините — подхвърли той, без ни най-малко притеснение, надянал отново усмивката си. — Тони, ако сега дойдеш с нас в кафенето, знам, че приятелите ни от полицията ще са нетърпеливи да поговорят с теб по-задълбочено. Господин Брандън, ако желаете, може да се присъедините!

Брандън усети, че го обзема яд. Осъзнаваше, че е почти невъзможно да води поверителен разговор в стая, пълна със сърбащи кафе ченгета и любопитни важни клечки от Министерството на вътрешните работи.

— Бих ли могъл да разменя само няколко думи с доктор Хил насаме?

Тони хвърли поглед към Расмасън и забеляза лекото смръщване на успоредните линии между веждите му. Обикновено в такива случаи го засърбяваше да се измъкне от ситуацията. Сега му се искаше да приключи с Расмасън и да продължи разговора с Брандън. Винаги го беше забавлявала превзетата надутост, която превръщаше позирането пред него в безпомощност. Доста дълго за днес удържа успеха при словесните си дуели с другите полицаи, затова реши да се лиши от това удоволствие. Той се отдалечи преднамерено от Расмасън и каза:

— Джон, нали се връщаш обратно към Брадфийлд след обеда?

Брандън кимна.

— Тогава сигурно би могъл да ме закараш? Дойдох с влак, но ако нямаш нищо против, предпочитам да не се боря с британските железници и на връщане. Винаги можеш да ме оставиш в покрайнините на града, ако не искаш да бъдеш видян да се сприятеляваш с Джак Изкормвача.

Брандън се усмихна и мрачното му лице се нагъна в маймунска физиономия.

— Не смятам, че това ще е необходимо. Ще бъда щастлив да ви оставя в Централното управление на полицията.

Той се отдръпна назад и загледа Расмасън, който тикаше Тони към вратата и се суетеше по целия път. Не можеше да се отърси от леко объркващото усещане, което го обзе от срещата с психолога. Може би просто защото бе свикнал да контролира всичко в своя свят и молбата за помощ му бе толкова чужда, че автоматично го караше да се чувства неудобно. Очевидно нямаше друго обяснение. Брандън сви рамене и последва тълпата в кафето.

Тони закопча колана и се наслади на удобството на лъскавия „Рейндж Роувър“. Не каза нищо, докато Брандън маневрираше, за да излезе от паркинга на Главното полицейско управление в Манчестър. После се насочи към градската мрежа, силно съсредоточен да не пропусне верния път в непознатия град. Докато кръстосваха по хлъзгавите пътища надолу и се вляха в летящия поток коли, Тони наруши тягостното мълчание: