Вал Макдърмид: Преследвачът

— Залоства се — отвърна лаконично Мерик. — Не е свързана с алармена система.

Карол разгледа високите, контейнери с боклуци и натрупаните празни щайги.

— Изглежда, няма причина да слагат такава. Какво казва собственикът?

— Уейли говори сега с него, мадам. Изглежда, снощи е затворил около седем и половина. Имат подвижни контейнери на колела зад оградата за празните бутилки и когато затварят, просто ги преместват там, в задния двор. — Мерик махна към задната врата на кръчмата, където стояха три сини найлонови чувала, всеки с размер на количка от супермаркет. — Не ги махат до следобеда.

— И това е времето, по което са го намерили? — попита Карол, като посочи с палец през рамото си.

— Просто е лежал там, така да се каже.

Карол кимна. Побиха я тръпки, но това нямаше нищо общо с острия североизточен вятър. Направи крачка към вратата.

— Добре. Нека засега оставим това на хората от лабораторията. Ние само им пречим.

Мерик я последва по тясната алея, водеща зад кръчмата. Беше широка колкото едва да се провре една кола. Карол огледа уличката нагоре и надолу. Сега тя бе затворена от полицейските оградителни ленти и охранявана в двата й края от по двама униформени полицаи.

— Познавал е добре територията си — размишляваше тихо тя на глас. Вървеше надолу по алеята, като държеше непрекъснато под око вратата на кръчмата. Мерик я следваше неотлъчно и чакаше следващата серия заповеди.

В края на алеята Карол спря и се завъртя, за да огледа улицата. Срещу алеята се издигаше висока сграда, бивш склад, превърнат сега в занаятчийска работилница. През нощта той ще бъде пуст, но в късния следобед почти на всеки прозорец висяха любопитните лица на сеирджиите, които зяпаха от топлото вътре към драмата долу.

— Предполагам, няма много шансове някой да е гледал през прозореца в критичния момент — отбеляза тя.

— Даже и да са гледали, едва ли са обърнали внимание — подхвърли Мерик цинично. — След края на работното време улиците тук оживяват. Във всеки вход, алея или полупаркирана кола има по една двойка педали, които си чешат задниците. Нищо чудно, че шефът нарича Темпъл Фийлдс Содом й Гомор.

— Знаеш ли, често съм се чудила. Съвършено ясно е какви са ги вършили в Содом, но какъв, предполагаш, е бил грехът на Гомор? — попита Карол.

Мерик изглеждаше объркан. Това увеличи приликата му на лабрадор с тъжни очи, обезпокоително тъжни.

— Не съм на вашето мнение, мадам.

— Няма значение. Изненадана съм, че господин Армтуейт не ги е прибрал още заради порочно поведение.

— В действителност той опита преди няколко години — довери й Мерик. — Но полицейската комисия заяви, че това били глупости и безсмислени акции. Той се бори с тях, но накрая те го заплашиха с Министерството на вътрешните работи. И след аферата с тройката от Холмуд той знаеше, че засяга деликатен въпрос за политиците, така че беше принуден да се откаже. Въпреки всичко това не го спря да ги хули всеки път, когато имаше възможност.

— Е, добре, надявам се, че този път нашият квартален убиец ни е оставил малко повече, за да можем да продължим. В противен случай любимият ни вожд просто ще има следващия си порочен обект за оплюване. — Карол изпъна рамене. — Добре, Дон. Искам сега да се мине от врата на врата при всички от околните къщи, а тази нощ ще излезем по улиците, за да поразпитаме хората от бранша.

Преди Карол да може да довърши инструкциите си, един глас зад лентата я прекъсна:

— Следовател Джордан? Пени Бърджес, „Сентинъл Таймс“. Какво открихте до тук?

Карол затвори очи за момент. Едно от досадните й и изнервящи задължения като главен следовател бе да се оправя с неконтролируемите маниаци. Проблемът с пресата бе безкрайно по-труден. Сега й се искаше да бе останала в двора със зловещия труп, но вместо това пое дълбоко дъх и се насочи бавно към кордона.

— Нека го кажем направо. Искаш да се кача на борда, докато трае разследването по това убийство, но не желаеш да казвам на никого? — Насмешливият блясък в очите на Тони бе маската, зад която скри гнева си от нежеланието на един влиятелен полицай да приеме стойността на това, което може да направи за тях.

Брандън въздъхна. Тони никак не го улесняваше. Пък и защо трябваше да го прави?

— Искам да избягна възможността пресата да научи, че работиш за нас. Единственият шанс, който имам да те привлека официално към разследването, е да убедя шефа, че няма да откраднеш величието му и да засенчиш подчинените му полицаи.