Вал Макдърмид - Преследвачът

Най-ранният й вид се състоял от отворена правоъгълна рамка, вдигната на крака. Затворникът бил слаган отдолу в нея, привързан с въжета около китките и глезените. Във всеки ъгъл въжетата били прикрепени към винт, задвижван от надзирател, който дърпал лостовете. Това тромаво и трудоемко приспособление станало по-изтънчено през годините, свършвайки почти във вид на маса или хоризонтална стълба, като често включва валяк с шипове в средата. Така че, ако затворникът мръднел, шиповете му разкъсвали гърба. Била създадена също система със скрипеца, която свързвала всички четири въжета заедно. Така вече било възможно машината да бъде управлявана само от един човек.

За щастие тези, които са прилагали наказания през вековете, са били много старателни в описанията и рисунките си. Имах също снимките от музейната брошура, към която можех да се обърна, и с помощта на програмата CAD създадох моя собствена закачалка. Прикачих й старомодна изстисквачка, която намерих в един антикварен магазин. На търг купих и дървена маса. Занесох я направо във фермата и я насякох в кухнята, като се възхищавах на майсторлъка, вложен в това твърдо дърво. Отне ми два дни да построя стълбата. Всичко, което оставаше, бе да я изпробвам.

Веднага, след като запали колата си и потегли, мобифонът, монтиран на таблото, иззвъня. Той грабна слушалката и изрева:

— Брандън.

Тони можеше да чуе компютърния глас, който съобщаваше: „Имате съобщение. Моля, обадете се на сто двадесет и едно. Имате съобщение…“

Брандън свали телефона, натисна копчетата и отново го долепи до ухото си. Този път Тони вече не чуваше какво се говореше. След малко Брандън набра друг номер.

— Секретарката ми — обясни той кратко. — Извинявай за това… Ало, Мартина? Джон е. Ти ли си ме търсила?

Няколко секунди след отговора Брандън стисна очи, като че ли го прониза остра болка.

— Къде? — попита той с глух глас. — Добре, разбрах. Ще бъда там след половин час. Кой работи по него?… Добре, благодаря, Мартина. — Брандън отвори очи и затвори телефона. После внимателно върна слушалката на мястото й и се завъртя с лице към Тони. — Искаше да знаеш кога можеш да започнеш? Какво ще кажеш за веднага?

— Друго тяло?

— Да — съгласи се мрачно Брандън, обърна се напред и даде пълна газ на колата. — Как се чувстваш на мястото на престъплението?

Тони сви рамене.

— Вероятно ще се лиша от обяда си, но за мен ще бъде награда, ако успея да видя трупа в истинското първоначално положение.

— Няма нищо първично в начина, по който това смахнато копеле ги оставя — изръмжа Брандън, като спря на магистралата и зави в страничната улица. Стрелката на скоростта удари сто и петдесет, преди да отпусне педала на газта.

— Върнал ли се е обратно в Темпъл Фийлдс?

Брандън остана все така изопнат, но го стрелна с бърз поглед. Тони бе забил поглед напред, а тъмните му вежди бяха сбърчени в намръщено изражение.

— От къде знаеш?

Това беше въпрос, за който Тони не беше подготвен.

— Наречи го съвпадение. Мисля, че последния път се е уплашил, че в Темпъл Фийлдс може да стане доста напечено. Като захвърли третото тяло в „Карлтън Гардънс“, той измести фокуса, може би, за да заблуди полицията да не се съсредоточава в един район и вероятно за да намали малко бдителността на хората. Но той обича Темпъл Фийлдс. Или защото познава района достатъчно добре, или защото, поради някаква причина, е важно за фантазията му. Може би пък се опитва да покаже нещо, да се докаже — размишляваше Тони на глас.

— Винаги ли ти хрумват половин дузина различни хипотези всеки път, когато някой ти подхвърля факт? — попита Брандън и мигна с фаровете на едно БМВ, което не искаше да му отстъпи място в лентата за висока скорост. — Мърдай, копеле такова, преди да съм те изхвърлил от шосето — изръмжа той.

— Просто опитвам. Така си върша работата. Постепенно очевидното ме кара да изключа някои от първоначалните си версии. Накрая започва да се оформя някакъв модел.

Той замълча, защото фантазията му вече работеше върху това, което щеше да открие на местопрестъплението. Стомахът му се беше свил, а мускулите му трепереха като на музикант пред концерт. Обикновено всичко, което бе успял да види досега, бяха версии втора ръка на почистени вече сцени на престъпления. Независимо колко добри бяха снимките и докладите на съдебните медици и полицаите, това винаги си оставаше нечий друг поглед върху нещата, които той трябваше да си преведе. Този път той щеше да бъде толкова близо до един убиец, колкото винаги му се е искало. За човек, който е живял живота си ограден в обвивката на опознати поведения, проникването зад фасадата на един убиец бе единственото предизвикателство в града, което си заслужаваше.