След Флоренция следваше Сан Гиминяно. Градът беше разцъфнал върху зелената тосканска равнина. Полуразрушените му кули стърчаха към небето като пръсти, които се опитват да сграбчат нещо. Екскурзоводът дрънкаше нещо за „средновековен Манхатън“ — последното тъпо сравнение, което прибави към списъка на всички глупости, които бяхме принудени да изслушаме от Калас насам.
Когато приближихме града, вълнението ни нарасна. Из цяла Флоренция виждах реклами за единствената туристическа атракция, която наистина исках да видя. Великолепни обяви, висящи по уличните лампи, блестящи в яркочервено и златно. Знамената настояваха да посетя „Музео криминоложико Сан Гиминяно“. Съветвайки се с разговорника си, установих, че съм намерил това, което търсех. Музеят по криминология и мъчения. Не е нужно да споменавам; че той не беше включен в маршрута на културните забележителности.
Не ми се наложи да търся обекта си. Рекламната табела за музея, допълнена с уличен план, буквално се наби в очите ми само няколко метра, след като бях влязъл през масивната каменна порта, опасана от средновековни стени. Вкусвайки вече удоволствието от това, което очаквах да видя, аз се разходих наоколо, чудейки се на паметниците на дисхармония, които представляваха кулите. Всяко семейство, което е имало власт и влияние, е построило своя укрепена кула, която е отбранявало яростно срещу съседите с всякакви средства — от разтопено олово до оръдия. Предполагам, че в дните, когато градът се е радвал на най-голямо благоденствие, са израснали най-малко двеста кули. В сравнение със средновековния Сан Гиминяно тази съботна вечер доковете долу наподобяваха детска градина, а моряците приличаха на дребни аматьори в хулиганска банда.
Когато вече не можех да издържам притегателната сила на музея, пресякох централния площад, хвърлих една двуцветна монета от двеста лирети във фонтана за късмет и се упътих надолу по улицата, където вече познатите ми червено-златни знамена украсяваха древните каменни стени. Вълнението изпълваше всяка част на тялото ми и ме подлудяваше. Чувствах се като опиянен от кръвта комар. Влязох в прохладното фоайе и спокойно си купих входен билет и една лъскава илюстрирана брошура на музея.
Как мога да опиша преживяването? Физическата реалност бе хиляди пъти по-поразяваща от всички снимки, видеокасети и книги, с които се бях подготвял за този момент. Първият експонат беше дървена стълба за мъчения, придружена от картонче, което описваше начина й на работа. Надписите бяха на италиански и английски. Раменете излизали от раменните кухини, бедрата и коленете се разкъсвали под звука на раздиращи се хрущяли и сухожилия. Гръбначният стълб се опъвал като конец, докато прешлените не паднели от него като мъниста от скъсан гердан. „Жертвите — лаконично поясняваше картончето — често се оказвали петнадесет-двадесет сантиметра по-високи от стълбата.“ Инквизиторите са имали брилянтни мозъци. Те не са се задоволявали само с разпитите на жертвите си еретици, докато били живи и страдали, а трябвало да търсят други отговори от разкъсаните им тела.
Изложбата представляваше паметник на човешката изобретателност и находчивост. Как може някой да не се възхити на мозъците, изследвали човешкото тяло с такава тънкост, че са успели да проектират и създадат така деликатно премерено страдание? С тогавашната относително проста технология онези средновековни гении са успели да изобретят системи за мъчения, така изпипани, че все още са в употреба. Изглежда, че единственото подобрение, до което е достигнало индустриалното ни общество, е допълнителните уреди, свързани с електричеството.
Движех се през стаите, като докосвах всяка една играчка поотделно — от огромните шипове, стил „Айрън Мейдън“, до почти, неуловимата и елегантна машинка с формата на круша — онези тънки, делящи се яйцевидни форми, които били напъхвани във вагината и ануса. След това задържащият механизъм се отпускал, двете части се разделяли и разширявали, докато крушата не претърпявала метаморфоза, превръщайки се в странно цвете, чиито листенца били остри като бръснач метални зъбци. Накрая машинката била измъквана от тялото. Понякога жертвите оцелявали, което вероятно е било по-жестоката съдба.
Забелязах безпокойството и ужаса по лицата и в гласовете на хората около мен, но разбрах, че това бе само лицемерие. Тайничко те обичаха всяка минута от посещението си тук, но почтеността им им забраняваше и най-малкото разкриване на вълнението, което ги изпълваше. Само децата бяха неподправени в пламенното си очарование. Щях да бъда щастлив да се обзаложа, че докато обикаляхме изложбата, далеч не бях единственият човек в тези хладни пастелни стаи, който чувстваше надигащото се вълнение на сексуално желание между краката си. Често се чудя колко ли ваканционни сексуални срещи са станали по-пикантни от тайния спомен за посещението в музея на мъченията.
Читать дальше