Вал Макдърмид - Преследвачът

— Значи изключваш идеята ми като вариант? — попита Карол, чувствайки се направо смазана.

— Никога нищо не изключвам. Иначе може да изглеждаш като глупак в тази игра. Просто го смятам за толкова невероятно, че не ми се иска да го вкарам в профила, защото самото му включване може да изпрати хората в погрешна посока. Но при всички случаи ще имам едно наум. Ти мислиш в правилна посока — довърши той, като най-после смени покровителствения и нравоучителен тон и се усмихна. — Както казах в самото начало, Карол, ние с теб заедно ще можем да се справим.

— И си напълно убеден, че не е жена?

— Психологията е напълно погрешна. Като се има предвид най-очевидната особеност, че убиецът е склонен да се вманиачава при убиването, си правя извода, че това е типична мъжка черта. Колко жени познаваш, които биха киснали по спирките в анораци, записвайки номерата на трамваите?

— А какво ще кажеш за синдрома, не помня как се казваше, когато човек до такава степен е завладян от някого, че превръща живота си в истинско бедствие? Мислех, че главно жените страдат от глупостта си.

— Синдрома на Де Клерамбо — поясни Тони. — Права си, основно жените са склонни на такива саможертви. Но те се съсредоточават само върху един мъж и единственият, който има вероятност да умре като резултат, е страдащият, стигащ понякога до самоубийство. Работата е там, че женските вманиачавания и непреодолими импулси са различни от тези на мъжете. Мъжките страсти са свързани с контрола. Те събират марки и ги разпределят по каталози. Или са запалени колекционери на бикини от всяка жена, с която са преспали. Имат нужда от трофеи. Страстите на жените са около покорството. Например при безразборно ядене — това е мания, която ги поглъща изцяло и контролира повече от каквото и да е друго нещо. Една страдаща от синдрома на Де Клерамбо жена, която успее да се докопа до обекта на желанията си и се омъжи за него, вероятно би била идеалът на шовиниста за съвършена съпруга. Но този модел не пасва на нашия убиец.

— Разбирам какво имаш предвид — каза Карол малко неохотно, защото не искаше да се откаже от единствената свежа идея, с която бе допринесла за създаването на профила.

— Добави към това, че тук имаме използвана истинска физическа сила — продължаваше безкомпромисно Тони, гледайки неохотата й. — Ти си в добра форма. Сигурно си и доста силна за височината си. Аз съм само няколко сантиметра по-висок от теб. Но колко далеч смяташ, че можеш да ме отмъкнеш? И колко време би ти отнело да качиш тялото ми в багажника на колата и после да го захвърлиш зад някоя стена? Би ли могла да ме метнеш през рамо и да ме пренесеш през „Карлтън Гардънс“ до храсталаците? Освен това имай предвид, че всички жертви досега са били по-високи и по-тежки от мен.

Карол пусна една усмивка на разкаяние.

— Добре де, печелиш. Убеди ме. Но има още едно нещо, което ми мина през ума.

— Да го чуем.

— След като прочетох профила ти, ми се струва, че причината, която изтъкваш за поддържането на еднакви периоди между убийствата просто не е достатъчно убедителна — започна тя пробно.

— И това ли забеляза? — попита той сухо. — И мен не ме убеди достатъчно. Но не можах да се сетя за нещо друго, за да ги обясня. Никога не съм се сблъсквал с нещо подобно нито в личния си опит, нито в литературата. Всички серийни убийци, с които съм си имал работа, постепенно стигат до ескалация на събитията.

— Имам една теория, която може да обясни проблема.

Тони се наведе напред, целия в слух.

— Обясни ми, Карол.

Тя се почувства като златна рибка в чаша вода и си пое дълбоко въздух. Искаше да привлече вниманието му, но сега не беше съвсем сигурна дали това й харесва.

— Помня какво ми каза преди два дена за интервалите. — После затвори очи и го цитира: — При повечето серийни убийци склонността е времето между действията да намалява драматично. На първо място точно фантазиите им отприщват убийствата, а реалността никога не съвпада с тях. Няма никакво значение колко усъвършенстват изпълнението на престъпленията си. Но колкото по-крайни стават, толкова повече се притъпява чувствителността им. И съответно нараства нуждата им от стимули, за да получат сексуалната тръпка, която им носи самото убиване. Така че, логично е, убийствата да зачестяват. Шекспир май беше казал: „Апетитът идва с яденето.“ Права ли съм?

— Забележително! — въздъхна Тони. — И визуалната ти памет ли е толкова добра, колкото слуховата?

Ядосана, тя отвори очи.