Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

В „Рент-а-кар“ офиса той пропусна да спомене пред служителя за острата си клаустрофобия. Съмняваше се, че чиновникът ще остане очарован от перспективата купето на колата да бъде изложено на зимната вихрушка. Повече от година Питър Тайлър неизменно избираше кабриолети.

Виждайки го със свален покрив, закъсалите по пътя хора му махаха от колите. Страната почиташе желанието за самоизява. Несъмнено тази вечер най-важният разговор около масите щеше да е за лудия с бежовия кабриолет, който се е движил по I-70, надувайки седемдесет километра в час със свален покрив в кучия студ.

Тайлър спря колата пред жп депото. Пусна гюрука да покрие купето — за него имаше значение какво впечатление ще остави първоначално — и изтупа снега от мокрите рамене на тренчкота си. Ченгетата от отдел „Убийства“ носят тренчкоти — малко поизмачкани през зимните месеци, но все пак тренчкоти, а Тайлър беше криминалист цели единайсет години, преди онези шест-седем минути да преобърнат живота му. Сега се чувстваше като евтина имитация. Дори не беше сигурен дали заслужава тренчкота. Животът е гаден.

Докато кара със свален гюрук, сърцето му биеше лудо. Дланите му се изпотиха. Сега пое дълбоко въздух, за да се успокои. Чувството, относително ново за него, ставаше все по-лошо: вероятно причината бе заплахата от затвор — съвсем реална възможност преди време. Така нареченото насилие и последвалите обвинения промениха всичко. Сега изпитваше благодарност, че има работа, каквато и да е работа. Не биваше да прецака шанса си. Със сигурност няма да позволи първото нещо, което някой непознат ще види, да е негова милост в кабриолет със свален покрив насред снежната буря. Все още се надяваше едно силно представяне по време на разследването — първият му ангажимент за Националния комитет по транспортна сигурност — накратко НКТС — да доведе до по-добър, дори постоянен статут. Нуждаеше се и от работа, и от пари, и от стабилност.

Няколко минути след три следобед Тайлър паркира и излезе от колата насред нестихващата буря. Из жп депото се носеше характерната миризма на петрол — машинно масло, гориво, почистващи препарати. Натрапчиво горчивият привкус му напомни за миризмата от пренатоварен електрически контакт.

Към него се приближи червенобузест мъж и се представи: Харди Медърс, началник депо. Беше доста пълен, с увиснали челюсти и добродушно изражение. След като се здрависа енергично с Тайлър, го поведе през железопътните релси, покрити с петнайсет сантиметра мокър сняг, показвайки му къде да стъпва, за да не се пребие. Депото приютяваше цистерни, товарни и открити вагони — червени, черни, сиви. Десетки релси и сигурно няколко хиляди вагона. По думите на Медърс — човек, който обичаше да чува гласа си — жп депото прибираше пристигащите влакове, а оттук вагоните се пренасочваха към различни линии и влакове по други маршрути. Влак от изток или от запад докарвал „пакет“ от няколко вагона, които трябвало да се отправят на северозапад; друг „пакет“ бил предназначен да отиде на югозапад, а още няколко — да стигнат до Западното крайбрежие и Канада. Тук, в разпределителното жп депо „Сейнт Луис“, тези вагони се разделяха и пренасочваха, закачваха се за локомотив и се изпращаха към крайната им дестинация.

— Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Тук няма празници — добави Медърс.

— А вагонът, който ме интересува? — попита Тайлър.

— Разбира се, че те интересува — съгласи се Медърс. — Защо НКТС ще изпраща някого чак от Вашингтон да разследва, ако няма нещо интересно? Вие, момчета, нямате ли регионални офиси?

— Аз съм нов — отвърна Тайлър, не желаейки да дава твърде много информация. Носеше инициалите на НКТС, но не се чувстваше като федерален агент. През последните единайсет години се беше убедил, че не можеш да имаш вяра на федерален. Сега обаче бе един от тях.

— Значи си нещо като експерт, така ли? — осведоми се Медърс.

— Не бих се изразил точно така.

— Убийство — продължи Медърс, — трябва да си експерт по убийствата. Прав ли съм? По-добре да си — промърмори Медърс след няколко метра.

Въпросният вагон съдържаше кашони с миялни машини. Беше осветен от няколко флуоресцентни лампи на батерии. На вратата на вагона стоеше униформен патрул от полицейското управление на Сейнт Луис. Тайлър си показа документите.

— Федералните са тук! — обяви ченгето.

Във вагона двама техници криминалисти се разхождаха с инструменти от неръждаема стомана и с найлонови пликове. Навсякъде бяха накачили флагчета с различни цветове. Надзираваше ги детектив Банър или Бенток — горкият човечец бе толкова премръзнал, че от тракането на зъбите му Тайлър не чу добре името. Детективът, нисък и набит, носеше сиво вълнено палто. Обувките му изглеждаха съвсем мокри. Обяснението за червеното му лице беше или темпераментът му, или студът. Очевидно не искаше да е тук — беше изписано навсякъде по него: от увисналите рамене до отегчения поглед и неприкритото възмущение.