Ридли Пиърсън: Паралелни лъжи

— Кръв? — попита Тайлър. Подът, кашоните, стените изглеждаха опръскани с нея. Във въздуха се носеше кисела миризма.

— Без майтап — отвърна детективът.

— Беше въпрос — уточни Тайлър. Беше присъствал на стотици огледи на престъпления, повечето кървави, но този беше от най-неприятните.

— Студът работи в наша полза — обади се един от техниците. — Ако течностите не бяха замръзнали почти на мига, щяха да се абсорбират и разлеят. Вместо това разполагаме с доста добри следи.

— Смятаме, че са били двама души. Вероятно и двамата са кървели, но ще установим със сигурност, когато направим кръвните проби. Бих се изненадал, ако някой от двамата е още на крака, но този — добави другият техник, кимвайки към стената зад партньора му — този е изгубил поне два-три литра. Или е мъртъв, или му се иска да е.

— Знаем ли какво е това? — Тайлър посочи кафявата субстанция по пода на вагона.

— Първоначално го взехме за фекалии или за повърнато, но сега си мисля, че е супа. Навярно замръзнало чили — уточни първият техник.

— Чили? — учуди се Тайлър.

— Иди го разбери — усмихна се техникът.

— Тези гратисчии биха се избили и за най-малкото нещо — намеси се Медърс от вратата на вагона. Снегът покриваше главата му като тънка носна кърпичка.

— Защо на НКТС му пука за сбиване в товарен вагон? — попита с подозрение детективът.

— Заради убийствата и последвалия арест… — кимна Тайлър. Очакваше такъв въпрос.

— Железопътния убиец — намеси се Медърс.

— … направиха всички във Вашингтон свръхчувствителни при доклади за кръв във влаковете — продължи Тайлър. — Ако сме попаднали на човек, който имитира извършването на престъплението, колкото по-бързо го заловим, толкова по-добре.

— Мътните да ги вземат всички гратисчии — сопна се Медърс. — Включително и тези двамата. Всеки ден прогонваме по десетина.

И детективът, и Тайлър се обърнаха към Медърс.

— Днес прогонили ли сте някого? — попита детективът, излизащият от устата му въздух веднага се превърна на пара в студения вагон.

— Кого имате предвид под „ние“? — обърна се на свой ред Тайлър към Медърс.

— Не съм виждал — отговори Медърс първо на детектива. — Непрекъснато се навъртат бездомници. По двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. По-опитните знаят кога и как да скочат, преди да се стигне до депото. Залавяме само глупаците. Да влезеш на територията на компанията се брои за нахлуване в чужда собственост, а това е престъпление. Видим ли едно и също лице два-три пъти, го арестуваме.

— Кой е „ние“? — повтори Тайлър.

— Служба „Сигурност“ на Северното жп обединение (ССО) — уточни Медърс.

— Компанията разполага със свои охранители, свои хора, които да разследват — обясни детективът вместо Медърс. — И според мен цялата тази работа е много скапана.

— Охранителите имат ли право да извършват арести? — попита Тайлър смаяно.

През ума му мина, че са нещо като ченгета под наем, но си замълча.

— Да, имат — намеси се бързо Медърс. — През цялото време го правят.

— После ни ги пробутват — продължи детективът — и стоят при нас, докато дойде време да се изправят пред съда.

— А тези охранители — обади се отново Тайлър — къде са сега? Искаме да говорим с тях.

— Депото е голямо — обясни Медърс. — Имаме общо шест души. По двама във всяка смяна. Някъде наоколо са.

— Вече помолих един от нашите да ги намери. — Детективът погледна Тайлър.

— Не са ли чували за мобилна връзка? — промърмори Тайлър под носа си.

— О, оборудвани сме — увери го Медърс.

— Ами използвайте я! — сопна се детективът. — Веднага извикайте охранителите тук!

— Дежурните или от дневната смяна? С тях ще е по-трудно — предупреди той, поглеждайки си часовника. — Три и половина е. Съвсем скоро ще застъпи новата смяна.

— Намерете ги! — повтори поизнервено детективът.

Медърс бързо излезе във вилнеещата буря, ругаейки тихо. Не мина и минута и се появи с двама охранители.

— Вече идваха насам — тросна се той.

— Нали казахте, че са двама — поинтересува се Тайлър, забелязал и трети човек.

Между двамата мъже, едри като футболисти, поради което стандартните им сини униформи изглеждаха отеснели, стоеше висока чернокожа жена в дълго елегантно палто с вдигната качулка. Кожата, обрамчваща качулката, приличаше на тигрова опашка. Бялото на очите на жената се виждаше в сянката на качулката, а устните й бяха стиснати.

— Кой е старшият? — попита тя. Деликатният й глас се извиси над тропота на преминаващ наблизо влак. В следващия миг забеляза ограничителните знаци и огромното количество кръв в товарния вагон. Очите й се насочиха към Тайлър. — Вие ли?