Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Чувстваше се като в ковчег. Като се изключат автобусите и товарните влакове, почти нямаше с какво друго да напусне Южна Индиана. Обземаха го съмнения, питаше се дали не беше по-добре да бе откраднал кола, или да бе намерил някоя изоставена ферма, където да се скрие. Упрекна се, че е започнал да се разсейва. Трябваше да вземе решение, и то бързо.

Наложи си да се успокои и да остане във влака; следеше внимателно платформата, за да види дали някой ще се качи, или ставаше въпрос за закъснение, причинено от проблем по линията. Обмисляше как да постъпи, в случай че някой се качи във влака. Скоро кондукторите щяха да минат да съберат билетите на новите пътници — с него общо трима. След като това стане, самоличността му ще бъде установена. Запотен, погледна часовника си. Закъсняваха с единайсет минути. Струваше му се, че е минала цяла вечност.

Жената на седалката до него го наблюдаваше и също започваше да се изнервя.

— Мислите ли, че се е случило нещо? — попита тя.

— Да — отговори Алварес, — твърде е възможно.

— Господ да благослови Интернет — възкликна Лорън Ръкар.

С телефон отново прилепен до ухото му, Тайлър спря колата. Намираше се пред потъмнялата алуминиева броня на влака, мокър от студения зимен дъжд, който превръщаше снега в бял цимент. Дългата композиция се извиваше по протежението на релсите и се сливаше с хоризонта — зловещо чудовище от стомана, стъкло и мощ. Никога преди не беше задържал влак.

На платформата униформен кондуктор потриваше ръце, пъхнати в ръкавици, за да прогони студа. На Тайлър му се искаше да има начин да се качи, без да го забележат, но вече беше твърде късно за това. Изпитваше задоволство, дори само защото влакът още е на гарата, въпреки че повечето пътници от страната на платформата щяха да видят лицето му. В пътническото си куфарче носеше лаптоп, малко документи и дрехи за три дни, но вече мръсни. Мечтаеше си за бейзболна шапка или за нещо друго, с което да закрие лицето си, но бе оставил бейзболните си шапки на закачалката в къща, където нямаше достъп.

— Виж, малко бързам. Влакът ме чака — припряно откликна Тайлър. Излезе от колата и си взе куфарчето.

— Имаме снимка на нашия заподозрян на излизане от летището в Индианаполис — съобщи гордо Лорън Ръкар. — Не е от най-доброто качество или от най-добрия ъгъл. Носи черно кожено яке и голяма раница. Лицето му не се вижда добре.

На Тайлър му се стори интересно, но не му помагаше особено. На записа от охранителните камери на летище „О’Хеър“ вече бяха видели черното яке и раницата. Помоли Ръкар да му изпрати снимката на имейла. Щеше да се включи в Интернет, след като се качи на влака.

— Това ли е всичко? Ще ти звънна пак.

— Има още — продължи Ръкар. — От летището са намерили бордовата му карта от Синсинати. При изследванията в местната лаборатория са открили остатъци от отпечатъци с пет различни размера.

— Бордовите карти минават през много ръце — напомни Тайлър предпазливо.

— Сканирали са отпечатъците и са ги пуснали за сравняване във всички банки с пръстови отпечатъци в страната. Затова споменах Интернет преди малко — резултатите излизат със скоростта на светлината. Буквално. Всичко това се случи през последните два часа. Нашето искане е с приоритет, така че сме в първите редици. В момента проверяват отпечатъците в националните и щатските арести за углавни престъпления, както и в базата данни на Северното обединение, за да изключим служителите и да ограничим търсенето. До няколко часа ще проверим базата данни на армията, щатските и федералните служители, медицинските работници, учителите, социалните служители, каквото поискаш.

Ръкар замълча, за да си поеме дъх. Сърцето на Тайлър биеше лудо и това нямаше нищо общо с бързането да се качи на влака.

— Ще идентифицираме кучия му син — добави Ръкар. — Тайлър? Чуваш ли ме?

— Прати ми имейла — повтори Тайлър, стигайки до кондуктора, който вече даваше знак на влака да потегли.

Алварес видя как един мъж слезе от спортен кабриолет и се приближи до кондуктора, който му помогна да се качи. Момент по-късно влакът се движеше. Алварес притвори очи, за да запечата в паметта си лицето на този пътник. Във влака току-що се беше качил враг, в това той беше напълно убеден. Умът му работеше бясно. А сега какво? Възможно ли е хората на О’Мали да са го проследили до влака? Беше ли оставил някакви следи, по които да се ориентират, след като толкова се беше трудил да избегне подобно нещо? Дали пък не беше удар на сляпо, случаен късмет — О’Мали да проверява всяка възможност? В този момент погледът му се спря на разноцветните фишове, закрепени на гърба на седалката пред всеки пътник. По тях кондукторите се ориентираха кой си е платил и къде точно се е качил. Всеки момент кондукторите щяха да направят обиколката си. Всичко, което трябваше да направи, е да допипа един от тези фишове и тогава няма да му поискат билет. Две обстоятелства бяха на негова страна: влакът беше препълнен, а той се качи в среден вагон, което му позволяваше да се движи и напред, и назад.