Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

„Обектът“ изненада Алварес, като мина край входа на Централната гара, зави по Четирийсет и втора улица и се насочи право към вратата на „Хайът“. Едно питие в бара струваше повече от минимална надница и Алварес почти не повярва на очите си, когато мъжът хлътна във вратата на хотела. В дъното на фоайето от бял мрамор на светлобежови жилки се намираше регистрацията, а вдясно, насред джунгла от палми в кашпи — шумен бар. Алварес вече бе извършвал кражба, за да се сдобие с предишната идентификационна карта, и сега ситуацията не му изглеждаше сложна.

Забърза през тълпата — черното му кожено яке и черната раница му придаваха вид на обикновен нюйоркчанин, който не привлича ничие внимание. Приближи се до мъжа с пресметната скорост, нарочно се блъсна в него, тупвайки го по гърба, извини му се любезно и се протегна, за да се изправи. Стисна с ръка рамото му — достатъчно действие, за да разсее човека и Алварес да измъкне картата от задния му джоб.

С идентификационната карта в ръка Алварес се запъти към мъжката тоалетна. Сърцето му биеше учестено, ръцете му бяха заети. Беше въпрос на минута четящото устройство на лаптопа да разчете картата, върху която имаше доста лошо отпечатана снимка на някой си Робърт Гросман. Алварес си събра нещата, опакова ги наново и се върна на бара. Огледа се за Гросман. Видя го да седи на бара с чаша прозрачна напитка — джин или водка — зазяпал се в телевизионен репортаж за Уолстрийт. Питие и пазаруване, преди да се прибере у дома.

Все едно да купиш бонбони за децата…

Алварес стигна до шумния бар, където всички почти викаха, за да се чуят. Наведе се непосредствено до Гросман и пусна картата на пода, като същевременно високо попита бармана къде е листът с напитките. Заетият барман му посочи края на бара. Алварес тръгна в тази посока, доближи се до една сервитьорка, хвана я за рамото и й показа падналата карта.

— Изглежда онзи мъж си е изпуснал нещо от джоба. — Постара се тя да се насочи именно към Гросман на бара.

Тя му благодари, че е такъв добър самарянин.

— Никакъв проблем — каза той на глас, а на ум си рече: Абсолютно никакъв.

В близкия high-tech магазин за копиране на Четирийсет и втора улица Алварес трансформира информацията в идентификационна карта. Работеше, седнал на метален стол пред плота, обърнат с лице към задръстената от хора улица. Първо създаде графичен дигитален образ, съответстващ на информацията, и го копира на диска. Прехвърли съдържанието от магнитната платка върху картата на Гросман на свободна платка. В магазина му изкопираха графиката от лаптопа върху нова празна карта — всичко това за три долара и след пет минути той разполагаше с валидна за служба „Сигурност“ на Северното жп обединение идентификационна карта с името на Гросман, но със собствената си снимка. Служителят в магазина говореше английски доста зле и не го попита за никакви подробности. Пред него той не беше нищо повече от хардуерен техник, който вади копие на карта ключ.

В 18:20, сигурен, че Гросман е в бара или на път към вкъщи, Алварес влезе за втори път в сградата на Парк авеню №471, сега вече сложил вратовръзка за четири долара и вдигнал наполовина ципа на коженото яке. Раницата все така висеше на рамото му. Охраната почти не го погледна, когато той пъхна картата в слота и червената светлина стана зелена. Алварес крачеше с нарастваща увереност към кабината на асансьора; натисна двайсет и втория етаж. Попаднал веднъж на територията на офисите, той се озова пред голям екран, който му съобщаваше, че Северното жп обединение вече се намира в новото хилядолетие и други патетични подробности. Крайната цел на всички усилия на Алварес дотук беше:

„Северно жп обединение

Скоростен влак «Стрела»

Експрес Ню Йорк — Вашингтон

За 2 ½ часа

Очакваме вашите резервации!“

Това беше само рекламен трик на агенцията. Влакът все още беше във фаза „изпитания“, а предстояха и заключителните тестове, но така или иначе бе предмет на огромно обществено внимание.

Ако плановете на Алварес обаче се окажеха успешни, тази реклама никога нямаше да стане реалност. И не само влакът стрела, но и Северното жп обединение щяха да бъдат в руини.

Той живееше за този момент.

С появата на светлините на Лонг Айланд под дясното крило на самолета на „Юнайтед Еърлайнс“, полет 607, Тайлър прозря всичко.

Щом зърнаха мъртвото тяло, изражението на Прийст се промени. Тайлър реши, че й се повдига — лицето на мъжа бе разкъсано, силно обгоряло и после замръзнало. Сега разбра, че не стомахът е причината. Тя разпозна мъртвия мъж — беше агент на ССО. Тайлър си спомни как тя показа нещо на мъжете от лагера за бездомни. В отговор на въпроса му беше отговорила, че е представила документите си за самоличност. Обзе го подозрение, че е показвала снимка на мъртвия агент. Значи е укривала информация от самото начало. Очевидно от Северното жп обединение я бяха изпратили в Сейнт Луис, защото бяха загубили връзка със свой агент. Мълвата за кървавия инцидент в товарния вагон съвпадаше с маршрута на техния агент. Версията й за подражател на Железопътния убиец сработи, защото съвпадаше чудесно с неговата мисия. Нито фактът, че я изостави на автогарата в Чикаго, нито извинението, което прочете на треперещите й устни, потушиха гнева му. Скочи в едно такси и я остави сама.