Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Досега беше извършил четири кражби от тези офиси, използвайки клонирана идентификационна карта. След първото му влизане в системата през декември му предстоеше да го направи за пети път. Тревожеше се да не би със започването на новия месец системата за сигурност на фирмения компютър да не е засякла предишните му прониквания в системата, всичките направени през ноември. Притеснен да не насилва късмета си, той дебнеше новата си мишена — нова идентификационна карта ключ, която да клонира.

Продължаваше да си мисли за неочакваната среща с Джилиан; телефонният й номер, записан върху парче хартия, се намираше в джоба му. Ако има нужда от помощта й, ще й се обади. Иначе я свързваше единствено с миналото, наред с всичко друго в живота си.

Подхождаше към всеки момент сам за себе си. Упорит и последователен, той планираше внимателно. Научил се беше да се приспособява и да нагажда плановете си към динамиката на времето. Рядко знаеше какво ще му донесе следващият час. Единственото постоянно нещо е промяната — такава беше неговата лична мантра. Не пропиляваше много време в тревоги. Беше оставил това занимание за другите. А той предпочиташе целенасочено да се съсредоточи върху това как да постави Северното обединение на колене.

Сега мислеше за предстоящото изпитание. Търсеше мъж, колкото по-близко по възраст до неговата, толкова по-добре. Знаеше колко голям риск поема при всяко влизане в лагера на врага, но по ирония на съдбата тяхната авангардна технология да използват идентификационни карти ключ, напомнящи кредитните карти, ги правеше по-уязвими. Едно от устройствата, което той носеше в раницата, представляваше четец за кредитни карти, свързан с неговия лаптоп. Предназначено за употреба при продажби на дребно по време на пътуване, за устройството бе достатъчно само да се въведе кредитна карта в компютъра, за да разчете цялата цифрова информация, събрана в магнитната й част. Специалността на Алварес бяха компютрите. Често обичаше да се шегува, че ако не беше станал учител, щяха да го затворят за хакерство. Същият входен четец за кредитни карти можеше да записва цифрова информация обратно върху магнитната лента, позволявайки на Алварес да клонира всяка магнитно кодирана карта. Откраднатата идентификационна карта ключ не беше най-доброто нещо, защото щом собственикът установеше, че липсва, незабавно я маркираха като невалидна. А клонираната карта осигуряваше постоянен безпроблемен достъп — както той се убеди през ноември — ако човекът, комуто принадлежи идентификационната карта не се намира в сградата по същото време. В случай че двамата се засечаха вътре, охраняващият сървър щеше да установи повторението и да алармира охраната.

Най-сетне Алварес набеляза жертвата си — по външен вид приличаше на счетоводител или инженер: костюмът — конфекция, обувки с гумирана подметка, тежки черни пластмасови очила и евтино кожено куфарче. Той стоеше на около два метра — тъмнокос, с черни вежди, занемарена брада, почти без мустаци.

Жените предпочитаха да държат идентификационните си карти в портмоне или в джоба, а мъжете — увесени на врата им на лента или на верижка. С картите те удостоверяваха самоличността си на влизане и излизане от фоайето, както и за да отключват вратите по етажите. Алварес избра смотания счетоводител, защото той безгрижно пусна картата в задния си джоб, след като се идентифицира. Част от металната верижка, за която бе закачена, остана да виси извън задния му джоб. Идеална ситуация за обир.

През следващите няколко минути щеше да стане ясно какви действия ще предприеме Алварес: всичко зависеше от типа транспорт на неговата мишена — такси, автобус, метро или щеше да тръгне пеша. Алварес метна раницата през рамо и последва мъжа, но умишлено изостана на известно разстояние зад него, потъвайки сред забързаните пешеходци. Отключи колелото си и тръгна покрай тротоара. Сам сред море от глави, Алварес внимателно следеше „обекта“, защото ясно осъзнаваше колко лесно може да го изгуби. Мъжът пресече на светофара и заедно с още неколкостотин човека се запъти към Централната гара.

Алварес бързо завърза колелото си за един стълб и тръгна след него.

Споменът за инцидента в товарния вагон не го напускаше — като кошмар, от който не можеше да се освободи.

Службата „Сигурност“ на Северното жп обединение — ССО — се управляваше от малък булдог на име Кит О’Мали, бивше бостънско ченге и Алварес знаеше това-онова за миналото му. Беше сигурен, че О’Мали се е опитал да подкупи Андерсен, адвоката на Алварес, срещу което на съдебния процес да ощети семейството му. После обаче работата се провали поради различни причини — няма значение дали случайно, или нарочно, и за да прикрие следите, О’Мали уби адвоката, натопявайки Алварес; наложи се Алварес да бяга, защото нямаше друг избор. О’Мали демонстрира още един път своята съобразителност, като насочи агент от ССО към линията Тер Хаут. Колко ли други агенти вече бяха там и го търсеха, чудеше се той. Десет? Сто? Бяха ли и по улиците на Ню Йорк? Зад ъгъла?