Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

— Забелязваш ли колко често напоследък вървим из снега — подхвана Тайлър, но не успя да подобри настроението на Прийст. Затова попита: — Какъв цвят е била ризата?

— Доколкото разбрах, на розови и сиви карета. Съпругът я носил преди няколко дни, а сега я няма.

Тайлър извади мобилния си телефон. Батерията му беше спаднала.

— Ако от студа съвсем спадне, ще съм прецакан. Не мога да живея без него.

— И без това сме прецакани, Тайлър — осведоми го тя грубо. — Да не мислиш, че тези следотърсачи ще намерят нашия човек? Забрави. Той отдавна е изчезнал.

— Знам. — Набра номер, докато следваха хрътките и местния ветеринар. — Но докато ни оставя следи да следваме, като дрехите например, ще е глупаво да не вървим по дирите му.

— Като съдя по дългите крачки — посочи Прийст следите, — този тип е тичал. Бързал е, защото е знаел, че скоро ще тръгнем след него. Прав си — съобразителен е.

Телефонната връзка се осъществи. Тайлър продължи да върви. Помоли да го свържат с началник Маршал. След обичайните любезности Тайлър премина към същината на въпроса:

— Искаме всички записи на охранителните камери в радиус от трийсет километра. Нашият човек носи карирана риза и джинси. Издирете записите от магазините, бакалниците, банките, банкоматите, гарите, автогарите, летищата, бюрата за коли под наем. Знам, че искам много, даже прекалено много, но този тип оставя трохи и е глупаво да не ги проследим. — Направи пауза и се заслуша. После продължи: — Знам… Разбирам… Да, означава много телефонни разговори. Дайте задачата на стажанти. Няма значение колко професионално е направена заявката. Важното е, че върху лентите правят повторни записи и трябва да ги получим, преди да заснемат нови неща.

Отново се заслуша, после благодари на началника и затвори.

— Добре си вършиш работата — погледна го Прийст с уважение. — Наистина си убеден, че ще хванем този тип, иначе нямаше да правиш всичко това.

— Ако не е умрял или умиращ — отвърна Тайлър спокойно, — или ако не кърви до смърт, естествено, че ще го заловим. Разполагаме с товарния вагон, с трупа. Знаеш ли кое обаче ме притеснява? — попита той риторично. — Той знае, че ще го настигнем. Един ден, някога. Сега е по-важно каква е следващата му крачка.

Кучетата започнаха да лаят възбудено. Бяха попаднали на дупката от огъня в снега.

Алварес се събуди възбуден. Първоначално реши, че сънува, но бързо съобрази коя е причината — Джилиан. Бръкна под завивките и я придърпа върху себе си. Тя знаеше какво точно иска. Той го осъзна, спомняйки си как си прекараха снощи. Уважаваше жени, които поставят на първо място собственото си удоволствие, защото знаеше, че после е ред на неговото. Тя не желаеше той да свърши първи. Може би е било сън, помисли си той.

— Добро утро — поздрави тя с дрезгав глас.

Той влезе в клуба около два след полунощ. От този момент Джилиан проявяваше открит интерес към него и нямаше нищо общо с възпитаната сервитьорка, която срещна в ресторанта. Първоначално той отдаде промяната й на алкохола или на някакви наркотици. С напредването на нощта обаче тя танцуваше със съквартирантката си, без да го изпуска от очи, и пред погледа му се разкри едно напълно трезво и контролиращо се двайсет и няколко годишно момиче. Към нея го тласкаха нестихващата му енергия и бушуващата сексуална страст. Тя, на свой ред, бе започнала да съзрява преди десетина години и сега изглежда се опитваше да докаже своята зрелост: с нищо не прикриваше колко силно я привлича. Няколко часа по-късно пристигнаха в апартамента й и вече нямаше никакви задръжки.

Ех, младост!

Навремето той и Хуанита не бързаха с физическия контакт, въпреки взаимното им привличане от пръв поглед. Запознаха се на празненствата в Чинко де Майо; и двамата бяха на възрастта на Джилиан сега. Независимо от алкохола и танците, не посмя да я целуне през онази първа вечер. Беше разбрал, че е попаднал на наистина специално момиче и не искаше да я изплаши, както се бе случвало с други преди нея. След случайната среща последваха семейни вечери у леля й, от време на време ходеха на кино или в бар и още по-рядко се случваше по някоя неловка любовна сцена на предната седалка или пред апартамента й, където живееше с още три медицински сестри. От много време насам тя единствена успяваше да го държи на разстояние, строго спазвайки римокатолическите порядки, и твърдо решена да не прибързват. Но, от друга страна, само с нея той се отпускаше да говори свободно за загубата на родителите си. Нещастието го сполетя по време на тийнейджърските му години. Майка му си отиде от този свят заради алкохола, а баща му — по неизвестни причини, и се наложи той да отгледа брат си Мигел, роден с наследствен алкохолен синдром. По време на колежа здравата се бори, за да се справи с двете си роли — на ученик и на баща. Като медицинска сестра тя пожела да се запознае с Мигел и после посъветва Алварес да премести брат си от държавната болница. И не спря дотук. Благодарение на неимоверните й усилия Мигел получи финансова подкрепа и го настаниха в частна клиника до навършване на пълнолетие. На практика те развиха чувството си за общо семейство, без дори да бяха спали заедно. По онова време той реши, че ще бъде с Хуанита до края на дните си.