Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Помещението беше украсено със стенописи и огледала. Ухаеше на зехтин и прясно изпечен хляб. Провери и установи, че добре вижда лимузината; надяваше се да не му се наложи да прекара тук повече от няколко минути.

Жените вътре — сервитьорките, както и постоянните посетители — бяха под трийсетте и имаха много европейски вид. Вероятно работеха в шикозните бутици по Мадисън авеню наблизо. Или просто представляваха поредната нюйоркска аномалия: лукс и модерност в не дотам приветлив квартал. Средиземноморският вид на Алварес привлече известно внимание, докато се насочваше към масата до прозореца, откъдето да наблюдава лимузината. Бледа, млада жена с крехки ръце, щръкнали зърна на малките гърди и стегнато дупе го придружи до масата и му подаде листа с вината.

— Веднага ще дойдат да ви обслужат.

Звучеше по-скоро като германка, а не като французойка.

С внимание, раздвоено между лимузината и предната врата на „Пауел“, Алварес не забеляза кога е пристигнала сервитьорката.

— Извинете, сър.

Гласът й, гърлен, младежки, прозвуча с френски акцент при окончанията. Погледна я за миг. Бледа кожа, червени устни, проницателни зелени очи. Черна блуза, черни панталони, черни обувки. Отново насочи поглед към лимузината и си поръча „Пино ноар“, което тя предложи по осем долара чашата. Отново я погледна, този път стараейки се да я разпознае, защото изведнъж си даде сметка, че това бледо лице и гърлен глас са му познати. Но откъде и как? Отличната му памет за миг му изневери. Но сега, докато очакваше да му донесат виното и шофьорът на лимузината да се върне, наполовина отнесъл се в миналото, наполовина останал в настоящето, той усети, че се насилва да се сети коя е. Защо му завладя мислите като нерешен пъзел? Искаше да я прогони.

Временно отклони мисълта си от нея и се съсредоточи върху хотела и черната кола.

— В „Пауел“ ли сте отседнал? — попита сервитьорката, поднасяйки му топъл хляб и зехтин.

Акцентът й го омайваше и беше сигурен, че гласът му е познат, и то повече от външния й вид. Значи са се познавали като по-млади. Изведнъж се сети коя е. Не му се искаше тя да го разпознае, но същевременно смяташе за възможно да се измъкне от всяка ситуация. Не се въздържа да произнесе името й:

— Мариам? Или Мариан?

— Джилиан — подсказа тя предпазливо.

— Умберто, Бърт — припомни й той умалителното си име от колежанските дни. — Фредо и аз бяхме съквартиранти. Няколко пъти ви гостувах.

— Божичко! — възкликна тя.

— Ти беше… по-дребна… по-малка…

— Бях на… дванайсет.

— Да, по-млада — отбеляза той, отново раздвоявайки вниманието си между нея и лимузината. — Тук ли живееш? В града?

— Да, благодарение на контрола върху наемите.

— А Фредо? В Белгия е, нали?

— Ожени се — кимна тя. — Има три деца.

И тогава се отнесе. Не виждаше нищо наоколо: нито помещението, нито улицата, нито хотела. Отнесе се в спомените си за близнаците и за живота, който бе водил до неотдавна. Сервитьорка наблизо тракна с две чинии и Алварес се върна в действителността.

Тя се ухили. Катраненочерната й коса бе подстригана като на китайска кукла. Леко пожълтелите й предни зъби издаваха, че е пушачка. Запита се дали очите й са естествено така зелени, или носи цветни контактни лещи. На левия си глезен имаше сребърна гривна. Краката й бяха дълги и стройни. През последната година и половина свикна бързо да преценява хората. Търсеше навсякъде лъжи. Търсеше тях — агентите на Северното жп обединение, като онзи в товарния вагон.

Тя видя, че отново се е загледал през прозореца. Този път той се впусна в лъжи:

— Жена ми… Бившата ми съпруга преди няколко минути влезе в „Пауел“ издокарана.

— Следиш ли я?

— Жалък съм, нали?

— Чакай да обслужа и другите си маси и веднага се връщам — обеща Джилиан.

Невинни на пръв поглед думи, но погледът й я издаде, че изпитва голямо желание да продължи да си общува с него. Да, навремето беше малка, припомни си Алварес, ала определено си падаше по него. Това развеселяваше по-големия й брат, но Алварес се чувстваше неловко, защото дори в онази крехка възраст тя бе по-скоро жена, отколкото дете. Тъмните му коси и очи привличаха жени на всякаква възраст и с всякакъв външен вид. „Омайва ги чарът ти, а не смуглата ти кожа“, подхвърли веднъж съпругата му Хуанита. Твърдеше, че бил в състояние да омагьоса всяка жена — достатъчно било да влезе в стаята и да се усмихне, но в името на семейството им е добре да се научи да контролира поведението си. И той го беше контролирал. В продължение на единайсет години брачен живот нито веднъж не го осени мисъл за изневяра; поне така искаше да помни миналото. А през последните две години беше завладян, дори обсебен, съсредоточен да стигне до истината. Стомахът му се сви и усети, че стиска столчето на винената чаша. Десет години е по-възрастен от Джилиан, напомни си той. Не се интересува от жени. А въпреки това трябваше да се насили, за да се отпусне, и се изненада колко му е трудно.