Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

— Някой ден ФБР ще се намеси и там — предупреди Алварес.

Маккларън удари последните няколко клавиша и щракна мишката.

— Ти си нов, затова ще ти го кажа, но само веднъж. Ако не беше проверен, нямаше да си тук. Няма значение, приятелче: никога не идвай тук, никога не се опитвай да се свържеш с мен, преди да се обадим на твоя човек. Направиш ли го, ще те убия.

— Готов съм да платя — каза Алварес с пресъхнало гърло. Чувстваше се застрашен, дори уплашен. Нямаше представа какво има в тази стая, но в него се насади усещането, че седи на буре с барут.

— Току-що проверих сметката. — Маккларън посочи компютъра. — Сядай.

— Всичко наред ли е? — осведоми се Алварес.

Маккларън посочи малка сива кутия. Подаде я на Алварес, който за малко да я изпусне.

— Нервен ли си? — попита ирландецът.

— Не се чувствам особено комфортно. Експлозивите са нещо ново за мен.

— Моите са безопасни. Няма от какво да се притесняваш.

Въпреки всичко Алварес не се почувства по-добре. Това не беше неговият свят. Той бе баща, учител. Бомбаджии? Искаше да се махне оттук.

Маккларън стана и посочи мястото си. Латиноамериканецът седна и прекара около минута на клавиатурата. Толкова време му трябваше, за да преведе по електронен път остатъка от дължимото.

— Ще изчакаме имейла — каза Маккларън.

Потвърждението можеше да дойде след пет минути или след час, че и повече. Погледна си чорапите. Искаше си обувките.

Алварес разгледа малката алуминиева кутийка с размери на цигарена кутия.

— И тук има достатъчно експлозив, за да взриви стоманения щифт, за който споменах? — попита той. За пръв път плановете му включваха бомби.

— Щифтът, който ми описа, най-често се използва в жп сцепките на високоскоростните влакове, а не в пантите на банковите трезори, както искаше да повярвам. Еех, братле…

Информираността му удиви Алварес: беше разбрал за предназначението на експлозива.

— Ако те пипнат, ще те разпитват откъде си го взел. Не ми пука какво ще им кажеш, стига да не споменаваш името ми. Ако името ми излезе наяве, братле, ще завра кутийка със същите размери в задника ти и ще я взривя — предупреди го Маккларън.

От компютъра се разнесе звън, оповестяващ пристигането на потвърждението. Ирландецът се наведе над клавиатурата и явно хареса това, което видя. Алварес пъхна кутията в джоба си. Маккларън улови движението с крайчеца на окото си.

— Внимавай с превключвателите. Първо прекъсвача и след пет секунди бутона. Имаш точно десет минути от натискането на бутона. Не можеш да я деактивираш. Дори магнитната връзка да е счупена, пак ще се взриви.

— Ясно — кимна Алварес.

— Изчезвай.

Алварес си искаше обувките. Жадуваше да се махне оттук. Някой ден Маккларън щеше да остане без глава — кофти жица или развален прекъсвач щяха да си свършат работата.

След десет минути вече се разхождаше по нюйоркските улици с кутия „неуловим“ експлозив в джоба. Имаше да довършва още някои неща по платката, която сглобяваше. Трябваха му и последните подробности около пробния пуск на влака стрела. Възнамеряваше да предизвика още едно дерайлиране, та да отклони вниманието, преди да се захване с бързия влак. Имаше много работа. Ако сега натисне двата прекъсвача, кутийката в джоба му ще се взриви и ще отнеме живота му и този на още десетина пешеходци.

Ню Йорк. Какъв град.

От въртенето на педалите на колелото по Мадисън авеню през декември Алварес едновременно се потеше и трепереше. Не изпускаше от очи антената на черната лимузина, която следеше. Изпитваше благодарност към обичайното вечерно нюйоркско задръстване, но все пак от време на време му се налагаше да ускорява темпото, за да не изостава повече от половин пресечка от колата. Щом тя се возеше в обикновена лимузина, значи — съгласно неговата теория — е излязла по работа. Когато татенцето изпращаше да я вземат, винаги ставаше въпрос за голяма лимузина, понякога дори за огромна. Никога за обикновена.

След пет часа сън излезе от таванското си жилище със съдбовно предчувствие в гърдите. Кутийката от Маккларън щеше да му помогне да преобърне влака стрела; а тази жена и тайните й щяха да сринат авторитета на Уилям Гохин. Смяташе да нанесе двоен удар, затова я следваше неотлъчно. Щеше да се добере до тази информация.

Преди да се впусне в преследването, се отби в църквата „Сейнт Барт“. Запали три свещи — по една за всяко от изгубените му свидни същества — и се моли трийсет минути. Изповядвайки се, се ограничи да сподели с отеца само, че е планирал „нещо лошо“. Не очакваше нито прошка, нито опрощение, но дори абстрактното говорене за това го разтоварваше. Свещеникът му отреди да прочете двайсет и пет пъти „Света Дева Мария“ и някакъв пасаж от Сейнт Джон. Твърде малко изкупление за предстоящите му простъпки.