Ридли Пиърсън - Паралелни лъжи

Изглеждаше странно да се среща с ирландец в Чайнатаун, но това все пак беше Ню Йорк. Алварес слезе от метрото на Блийкър стрийт. Носеше туристическата раница, която положително щеше да се превърне в проблем. И той, и раницата щяха да бъдат щателно претърсени. Предупредиха го, че Ранди Маккларън и неговите ирландски хулигани не поемат рискове. Благодарение на предпазливостта бяха останали живи досега.

Маккларън правеше бомби. Алварес преведе депозита преди седмици. Остатъкът от сумата щеше да бъде изплатена, след като устройството се окаже в ръцете му. Това са те — удобствата на интернет.

За да се убеди, че не го следят, Алварес извървя осем пресечки навътре в сърцето на Чайнатаун. Намери адреса, съобщен му при обаждането от Централната автогара. След четири последователни полета умората и изтощението го смазваха. В преддверието го посрещна един от войниците на Маккларън — осемнайсет-деветнайсетгодишен хлапак с безжизнени очи. Доставката на експлозива — на два пъти отлагана от хората на Маккларън поради „причини на сигурността“ — беше съдбоносна за плана на Алварес. Щом изкачи стълбите, сърцето му заби лудо. Специалитетът на Маккларън бяха „неуловимите“ експлозиви: кучетата не можеха да ги надушат, машините не ги откриваха. За Алварес това беше от изключително значение и той преглътна неимоверно солената цена. Тази малка бомба беше последната и основна част от плана му да предизвика дерайлирането на наградения високоскоростен влак стрела на Северното жп обединение. Пътнически влак. Надяваше се този удар да извади най-сетне истината наяве, а генералният директор на компанията, Уилям Гохин, да се извини публично. Осемнайсет месеца здрава работа щяха да дадат резултат. От експлозивите на Маккларън зависеше съдбата на начинанието.

Прав беше да се притеснява за раницата. Невръстните наемници на Маккларън му наредиха да я остави в коридора под зоркото око на кльощавия младеж, който го посрещна на вратата. В първата стая след антрето стоеше охраната с извадено оръжие — много зли пушкала.

Един от пазачите го претърси с някаква пръчка като онези на летищата. Накара го да си изпразни джобовете и да си свали обувките, които имаха метални части. Алварес продължи по чорапи.

Стаята приличаше на кочина: излющена боя, голи електрически крушки и стоманено подсилени прозорци. Последното — явно скорошно нововъведение — придаваше на помещението уюта на затворническа килия. По пода се търкаляха кутии от пица с цигарени угарки в тях и огромно количество празни кутийки от кока-кола. Мястото вонеше ужасно. Не видя телевизор. По пода вместо столове лежаха обърнати щайги от мляко. Избутаха Алварес към врата, на която със спрей беше написано: „Изключете клетъчния си телефон веднага! Никакви GSM-и или пейджъри зад тази врата!“.

Алварес влезе и завари Маккларън да пише с приведени рамене и свел глава над един от трите компютъра. Стаята напомняше на електрическа лаборатория или на работилница за поправка на компютри. На двете стени върху големи кафяви дъски със закачалки висяха всевъзможни жици. Във въздуха се носеше миризма на поялник, киселина и цигари. Три дървени врати поставени върху офис шкафове служеха за поставка на компютрите и ограждаха П-образното работно място на Маккларън точно пред Алварес. В левия ъгъл зад компютъра, където седеше Маккларън, се виждаше отрупана с какво ли не работна маса.

Наемниците затвориха вратата. Алварес чу превъртането на ключа. Забеляза две конусовидни бомби, монтирани на вратата. Алварес не беше на себе си. Единственият звук идваше от много малък телевизор, предаващ CNN. Срещу работната маса имаше черна гумена постелка. Някаква жица минаваше по стената.

Ранди Маккларън беше взривил последните три пръста на лявата си ръка още като тийнейджър в ИРА и въпреки това пишеше със завидна бързина само с помощта на показалеца и палеца си. Не вдигна глава. Заговори с остър акцент:

— Шибаният интернет. Да му се не види. Казвам ти: това е най-великият подарък на милостивия Господ Бог към християнските му воини. Предава информация на секундата. Търгуваш със стока, проверяваш банката, без шибаното ФБР постоянно да ти диша във врата. — Обърна се и погледна госта си. Луничките и морковената коса му придаваха вид на доста по-млад от неговите трийсет години. Ала студът в будните му зелени очи не оставяше съмнение, че е видял много ужасии през живота си.