Ридли Пиърсън - Твърдо падане

До вратата се спря, умът му препускаше далеч напред: налагаше се да й се обади оттук; тя трябваше да промени плановете си; трябваше да й се довери напълно. Толкова много работа трябваше да се свърши.

Мостчето бе само на броени сантиметри от мястото, където щеше да се намести с щракване. Дали да изтича или да изчака благоприятния момент, да пусне курсистите да се изнижат и той да изчезне незабелязан? Нямаше време за подобни колебания; трябваше да действа, да следва инстинктите си.

Той дръпна силно вратата и хукна като луд.

Корт не виждаше начин да не се върне в хотела. Трябваше да си прибере нещата; да изчисти щателно стаята, доколкото това е възможно, да ликвидира всякакви улики, че е бил тук. Беше свикнал с подобни изпитания в последната секунда, възприемаше ги като неизбежни, макар и нежелателни страни на своето съществувание. Стаята беше предплатена изцяло до петък сутринта, това бе в негова полза. Достатъчно време, за да хване влака за Лос Анджелис и да убие два дни в подготовката си. Да, все още можеше да успее.

Той трябваше да постави бомба в самолета.

Изостави колата на Уорд в жилищен район, предполагаше, че на полицията щяха да са й нужни дни, ако не и седмици да я открие, сетне взе своята наета кола от платения паркинг.

Изобщо не бе имал намерението да убива Уорд. Но сега, поради тези си действия, се налагаше да плати цената на прибързаното отпътуване, което щеше да го постави под по-сериозна угроза, отколкото би желал. В един съвършен свят Уорд би останал жив, щеше да се събуди на следния ден и да отиде на работа както обикновено, щеше да запази грижливо тайната за своята любовна връзка и за часа, прекаран с изнудвача си в симулатора на „Дънинг“.

Във фоайето на хотела Корт наблюдаваше как леко прегърбена жена чистеше продължително с прахосмукачка едно и също място на грамадния червен килим, който лежеше под диваните с избродирани тапицерии и масичката за кафе с мраморен плот — централната точка на фоайето. Жената сякаш беше заспала. Млад мъж с твърда коса, която изглеждаше непрекъснато като мокра и с папийонка, чийто ластик се подаваше изпод яката, бе застанал на пост зад рецепцията, тъмните му очи блестяха от умора, чашата кафе, от която толкова се нуждаеше бе благоразумно поставена под тезгяха, ала парата я издаваше.

Корт не се спря до рецепцията. Нямаше никакъв смисъл да дава на това хлапе възможността да запомни лицето му. Той се качи с асансьора до стаята си и позвъни оттам.

— Рецепцията — отговори същият младеж, предъвквайки думите в прозявката си. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Бихте ли могъл да ми намерите чифт клещи? — попита Корт.

— Клещи ли? — отвърна служителят доста учуден. — Не би ли могла домакинката да помогне, сър?

— Не. Просто чифт клещи. Можете ли да ми пратите чифт клещи, моля?

— Поддръжката сигурно има. Или домакинката. Ще проверя, сър. Да ги пратя ли в стаята ви, ако мога да ги намеря?

— Да, моля. И ми позвънете, ако не успеете. Няма да забравите да позвъните, нали?

— Да, сър.

Корт очакваше позвъняването на телефона да доведе до провал. От собствен опит знаеше, че проблемите следват един след друг, като ято баракуди. Нито един отделен проблем няма да те убие, но в съвкупност те можеха да станат смъртоносни. Обикновено точно когато най-малко го очакваш, провалът идва. Поради тази причина, той бе винаги нащрек.

За негова изненада — и добра поличба — сервитьорката за обслужване по стаите му донесе клещите след по-малко от пет минути. Бяха от алуминиева сплав със зелени, покрити с гума дръжки. Корт ги стерилизира, като първо ги извари в кафеварката, която бе в обзавеждането на стаята. След десетминутно варене, той нагря крайчетата на двете челюсти с газовата си запалка, докато металът не започна да пуши. Най-накрая ги остави да изстинат, докато събере куража си.

Зъбът трябваше да бъде изваден. Това бе всичко. Беше си уредил час при зъболекар, който да извади зъба на следващия ден, но на следващия ден той вече нямаше да е тук, така че избор нямаше. Изгнил до корен, зъбът трябваше да бъде изваден, преди да се е качил на влака. Важността на тази операция, както и относителната му изолация, предопределиха това решение. Въпреки това обаче той стоя пред добре осветеното огледало в банята, с изстиналите вече клещи, положени върху чист пешкир, и се взираше в лицето си няколко дълги минути.

Никой не го караше да върши всичко това, припомни си той. Вече никой. „Der Grund“ бе разсипана. От всичко шестнайсет души само той и още двама-трима избегнаха нападението. Когато чу за него, той слизаше от презокеански лайнер в Ню Йорк. В онзи миг той осъзна както голямата опасност, която се бе надвесила над него, така и свободата, която неочаквано бе получил. Въпреки всичко той се качи в спалния вагон за Чикаго, а оттам продължи за Сиатъл, както бе планирано. Ако всичко вървеше според предвижданията му, операцията все още можеше да успее.