Ридли Пиърсън - Твърдо падане

— Боб Бакмън беше глупак — рече сериозно той. Тъгата, като топлина от силна напитка, се разля по тялото му.

— Синът ти е в инвалиден стол, трябва ли да ти го напомням! — Лицето й бе почервеняло.

Тя веднага млъкна, но по изражението й личеше, че бе прекалила. Думите увиснаха във въздуха като плодни мушици. Нямаше как да се отърве човек от тях.

— Не, не трябва — рече той в последвалата тишина.

Плодните мушички нахлуха в очите му. Усети как сълзите напират и се опита да ги потисне.

Това не е сън, спомен е и, макар че се спуска като тежка завеса, той задържа движещите се образи, досущ като прожекционен екран. Той е достатъчно прозрачен, за да може да види през него момчето отвъд, момчето, което слиза по рампата; но е и достатъчно плътен, за да не може да го отмахне. Знае, че появата му се предизвиква от определени неща: мирис във въздуха, звук; веднъж се появи само след като докосна вълна. Но по никакъв начин не можеше да се отърве от него. Лек нямаше.

Намира се във физкултурния салон с висок таван, който германците са определили за място, където да се разпознават личните вещи. Повечето от тях са в чисти найлонови чували за боклук, маркирани с етикети, на които е отбелязано колко далеч от мястото на сблъсъка са намерени вещите. Калпавият найлон замъглява вида на нещата, които са в чувалите. След няколко минути очите започват да те болят. Купищата лични вещи — дрехи, чанти, фотоапарати, куфарчета, документи, бастуни, сгъваеми детски колички, стикове за голф, компютри — го смазват и той започва да плаче. Ту заплаква, ту спира и така е през последните три дни. Понякога причината е в това, че е видял някое семейство; понякога — в това, което е чул на някой от брифингите. Предния ден на местопроизшествието бе видял елен и това го накара да се разплаче. Той е лесно уязвим. Не е сигурен дали ще издържи на напрежението. Страхува се, че може пак да се разплаче и да не може да се спре.

Торба след торба; той размества чувалите настрани, за да види по-добре съдържанието им. Като отиваше с колата си към града на сутринта след нещастието, му се изпречи една умряла жена на самия връх на едно дърво — висеше с главата надолу, със заклещени нозе. Роклята й бе разкъсана, ръцете й бяха отпуснати надолу, сякаш скачаше във вода. Бяла като тебешир. Това бе първото му впечатление от катастрофата на фона на иначе пасторалния и богат селски пейзаж в Германия. Сега пък се пита дали детето, което е играело с ей тази кукла, не е дъщеря на същата онази жена. Навярно ще разберат това. Но засега всичко, което остава, е да се запита дали е така.

Всичко оцелели: четирима. Всичките — деца, едно от които бе неговият парализиран вече син. Също като триста двайсет и седемте загинали, четирите деца бяха паднали от пет хиляди и триста метра височина. И четирите бяха попаднали в блатото, западно от селото. И все пак, никой не можеше да отговори как или защо бяха оцелели. Едното, което бе в критично състояние след стафилококова инфекция, бе в центъра на внимание на средствата за осведомяване: да оцелееш след падане от пет хиляди метра височина, за да умреш от инфекция, която си пипнал в болницата!

Гой преминава край куклата, край чантичките с тоалетни принадлежности с експлодиралите кутии с пяна за бръснене, край сешоарите и машите за къдрене, край касетофони и списания. Прилича му на градско сметище.

Той замръзва на място. Протяга ръка, но дясната му трепери толкова силно, че я прибира в джоба си. Това още не е в найлонов чувал. Още не. Ще го сложат, след като го идентифицира. Някой ще му постави картонче и ще надраска името върху него. Ще бъде вписано в списък, а списъкът ще бъде вкаран в компютър още същата вечер. Различните, на пръв поглед случайни неща в базата от данни ще бъдат свързани с конкретен пътник и парченце по парченце историята ще се разнищи.

Това е обувката на Дънкан, изцяло покрита със засъхнала кал и трева от блатото. Една обувка. Обувка, която принадлежи на краче, което повече няма да върви. Обувка сред купчина дрехи, които принадлежат другиму: някакви сутиени, бикини, окървавена блуза. Обувката на Дънкан. Неговото момче.

Той сигнализира на един от мъжете в защитна униформа и високи обувки, мъж, който изглежда толкова уморен, колкото се чувства Дагит. Някои от тези мъже не са спали вече седемдесет и два часа. Дагит вижда как мъжът приближава с етикет в ръка и започва да ридае. Не заради обувката. Не и за Дънкан. Не и за себе си. А защото се чувства тъй силно трогнат от усилията на всички, между които е и това изтощено униформено момче, защото съзнава, че никой от хората в околностите на това селце, нито един от тях, няма повече да бъдат същите.