Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Но това означаваше, че зъбът трябва да се извади. На два пъти взема клещите. На два пъти ги оставя обратно на мястото им. Разбираше, че има достатъчна вероятност да умре по време на този си опит. Огледа се наоколо. Навсякъде — остри предмети. Не беше най-доброто място за падане.

Освен това щеше да има и кръв. Може би доста, не беше сигурен. Разкъса пластмасовата опаковка, която затваряше капачето на шишето с пероксид, чудейки се дали щеше да намери сили да си нажабури устата след процедурата. Инфекцията си оставаше най-големият му враг. Харесва му или не му харесва, пероксидът изглежда бе необходимост. Ала само от мисълта за него му се повдигаше. Той и клещите се гледаха един друг, сякаш се състезаваха кой ще мигне пръв.

Занесе ги заедно с допълнителна кутия тоалетна хартия и шишето с пероксид в празната вана; там се изтегна в отпусната поза. Сложи килимчето, което бе пред вратата на банята, под главата си като възглавница. Можеше да пукне тук. Можеше да кърви.

До този момент не бе забелязал колко грозна е завесата на душа. Калпава имитация на пастелен кретон, някои от цветовете бяха изтрити, само най-гадното оранжево и отвратителни оттенъци на мораво се бореха кой от двата цвята да надделее. Според него, надделяваше моравото. Ето, това бе едно от нещата, които би трябвало да запълват формуляра, който президентът на хотелската верига умоляваше гостите да попълват. Почуди се дали изобщо някой четеше тези неща; знаеше, че президентът едва ли изобщо бе виждал тези формуляри, още по-малко пък — някой и друг попълнен. Позволи си това и още няколко разсейвания. Прекара минута-две в анализиране на работата на фаянсаджията, който бе подредил модела на цветните плочки, още няколко — в изучаване на уплътнената с кълчища връзка на ваната с крановете и плочките. След като възможностите за подобно разсейване намаляха, той отново се изправи лице в лице със задачата, която предстоеше да изпълни.

Зъбът трябваше да бъде изваден.

Сега.

Вдигна клещите към устата си и спря, спомни си веднага защо бе стоял пред огледалото — трябваше да вижда какво прави. Излезе от ваната, премести отново необходимите вещи върху ръба на мивката и пак се вгледа в лицето си. Да, така бе по-добре. Да гледа лицето си. Чувстваше се по-силен. Имаше нужда от тази сила, не можеше да си позволи да умре — това бе всичко, което трябваше да стори. Трябваше да запази контрола си върху събитията.

Отвори широко устата си, нагласяйки така главата си, че колкото се може повече светлина да намери пътя си към невероятно червената плът в края на долната редица зъби. Кафеникавият изгнил зъб се обаждаше с пулсиращата, жестока болка, която бе търпял последните почти две седмици.

Беше си купил и анбезол за сетне, но му хрумна, че той може да помогне и предварително. Беше болкоуспокояващо лекарство и имаше достатъчно от него.

Отвори и това шишенце. Планира внимателно последователността на събитията: анбезол, изваждане на зъба, пероксид, анбезол. Повтори си думите като заклинание, загрижен, че няма да може да мисли достатъчно ясно, след като делото бе сторено.

И отново, за последен път клещите се вдигнаха към устата му. Металните челюсти още бяха топли. След като те влязоха в устата му, той вече не виждаше болния зъб, затова предприе тактиката на опипване, при която всяко грешно решение можеше да му причини огромна болка. Алуминиевите челюсти защипаха подутия венец. Опита се да отвори още по-широко уста, да притисне клещите плътно до бузата и стисна здраво загнилия зъб. Когато клещите намериха целта си, коленете му омекнаха — знаеше, че е улучил. Нямаше никакви съмнения. С лявата си ръка потърси опора. Стисна здраво клещите, преброи бързо до три и дръпна рязко нагоре.

Викът му, приглушен от спазмата на диафрагмата, причинена от болката и от ръката, затъкнала устата му, затихна преди да е проникнал през стените на стаята. Клещите, ведно с плячката им, паднаха на лавицата, докато той слепешком намери бутилката с пероксид и я наведе над отворената си уста. Вторият му вик бе доста по-силен.

Изплю болката си в мивката и се свлече в агонията си на колене, като с едната си ръка търсеше опипом анбезола. Трябваше да се съсредоточи извън болката. Извън устата си.

Мисълта, която занимаваше съзнанието му, бе дали президентът на компанията изобщо бе прочел някой от тези глупави формуляри.

Тухлените сгради с ронеща се мазилка на черното гето на Вашингтон, окръг Колумбия, се тълпяха край изпъстрените с дупки улици, които тичаха покрай газови заводи и електрически подстанции към замърсената река Анакостия. Малко по-далеч от самия бряг на реката се намираше държавна сграда, прилична на дванайсететажен жилищен блок; на нейните последни етажи се помещаваше управлението на ЦРУ за град Вашингтон. Там, на десетия етаж се явяваше всеки ден на работа и Кам Дагит. Онези, които работеха там, наричаха мястото „Бъзърд Пойнт“ — истинското име на това тясно парче земя.