Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Корт стои на далечния край на платформата на не повече от тринайсет метра и го гледа втренчено. Усмихва се.

Отначало Дагит не може да повярва на очите си. Мисли като ченге. Не може иначе. Съставната скица не е съвсем точна: брадичката не е толкова остра, ушите стърчат малко повече. Той се изкашля да прочисти гърлото си — за микрофона, който носи. Това е сигналът, че е установил контакт. Може да си представи суматохата на последвалите действия горе, на улицата. Много сръчни копелета са тези от Техническия. Доволен е, че е така.

Прави няколко стъпки към Корт, който вдига ръка, за да го спре. Това е хитър ход. От такова разстояние точният изстрел е малко вероятен. А при движещата се мишена — почти невъзможен.

Нанизът от кръгли лампи, вградени в бетона на платформата, започва да мига в синхрон — това означава, че пристига мотриса.

Мотриса!

Лицето на Корт потръпва като разбира това. Той прави нещо неочаквано. С обикновено движение на показалеца си той прави знак на Дагит да се приближи.

Погледът му пробягва по празната платформа и Дагит усеща как той изчислява действията си по време.

На нито един от влаковете нямат агенти; с това се бяха съгласили всички. Прекалено много невинни хора щяха да бъдат заплашени, прекалено много щяха да зависят от случайността. Точно поради това така внимателно пазеха самите станции на метрото.

Дагит се моли Дънкан да е във влака, а лицето му да бъде нарочно показано през прозореца.

Вече са на три метра един от друг. Никой не би оцелял при стрелба от такова разстояние.

— Списъците — казва Корт.

Дагит ги изважда, но не ги предава.

— Дънкан — отвръща той на мъжа и държи примамката си.

Влакът спира. Погледът на Корт щъка нервно между списъците и вагоните.

— Списъците — повтаря онзи.

Дагит поклаща глава.

— Момчето ми.

Чак тогава погледът на Корт подсказва на Дагит, че е надвиснала беда. Той е един мъж на средна възраст с дънки и стари, очукани маратонки. Якето му е разкопчано, ръката му бърка под него и Дагит я вижда да излиза. Той е или цивилно ченге или полицай извън смяна, но с нюх към неприятностите.

— Проблеми ли имаме тук, приятели? — Той показва гордо значката си.

Нито Дагит, нито Корт помръдват.

Вратите на влака се отварят.

— Хей! На вас говоря! — Другата му ръка бръква под якето.

— Добър опит — казва Корт на Дагит.

— ФБР! — изкрещява Дагит на онзи и посяга за своята карта.

Но любопитното ченге погрешно взема жеста му и сам изважда патлак. Дагит се хвърля на земята и изважда своето оръжие.

Корт убива ченгето с два изстрела в гърдите, вторият повдига онзи от земята. Писъкът отеква призрачно в бетонната гробница.

По-късно Дагит си спомня, че като се изправя на крака, вагоните изглеждат празни, защото всички пътници са вече на пода. Защото първото нещо, което Дагит поглежда, са вагоните. Само частица от секундата по-късно той съзира Корт да скача от платформата и да изчезва в мрака на тунела.

Тунелът? Това е самоубийство. Това не бе предвидено в плана! Той изкрещява:

— Тунелът! — Знае, че микрофонът ще го улови.

Той изоставя относителната безопасност на платформата и го последва във всепоглъщащия мрак. Губи равновесие. Тук е по-горещо, отколкото в ада. Не вижда абсолютно нищо. Трябва да намали ход, толкова е тъмно. След още няколко метра спира и се ослушва. Чува бързите стъпки пред себе си. Продължава и следва дългия, плавен завой на тунела. Когато най-сетне е погълнат от абсолютния мрак, в краката му пламва кибритена клечка. Той изкрещява и пада на траверсите с пръст върху спусъка.

Това е скитник. Проклет, полугол уличен скитник, който си свети с кибрит.

Стъпките продължават да кънтят дълбоко в тъмнината.

Дагит прибира пистолета и забързва нататък. За едното чудо не застреля онзи скитник. Нервите му са опънати до краен предел. Увеличава скоростта. Ще изтърве Корт!

Минава през място, което вони на пикоч и лайна. Не спира, защото още чува как Корт тича в далечината.

Когато спира следващия път, не чува повече стъпки.

Но не е точно тишина. Чува влака. Пред него? Или отзад? Не е сигурен. Но стъпки повече няма. Пълзи внимателно напред, стиснал пистолета с две ръце. Очите му са се приспособили и сега вижда очертания в сиво. Но това не е в резултат на някаква светлина. Просто мозайка от едри форми и едва очертани ръбове. Под него прахът скърца, а воят на влака показва, че той приближава.

Лицето се показва иззад черен квадрат и той пада тежко по очи. Докато пада, пистолетът му изгърмява. Вижда яркия жълт отблясък и разбира, че не е бил неговият пистолет, а пистолет, който е стрелял срещу му. Претърколва се върху траверсите, знае много добре, че има и една трета релса, по която тече електричество, което може да го превърне на прах. Претърколва се отново и отново. Чува още два изстрела.