Ридли Пиърсън - Твърдо падане

— Най-старият номер в учебника.

— Слушай, те са наблюдавали всеки изход, следили са лица, дрехи. Тя изобщо не е излизала оттам. Тя още е там. Но силите ни не стигат. Обадиха се за подкрепление.

— Тя вече не е там. Можеш да бъдеш сигурен.

Дагит не можеше да мисли ясно. Чувството за вина го задушаваше. С всеки изминат час по пътя към измамата, мозъкът му ставаше все по-задръстен, а положението, в което се намираше — все по-трудно и неясно. Беше стигнал твърде далеч, за да зареже разследването си, да изостави сина си без бой.

— Свикай съвещание — каза той.

— Съвещание ли? Ами какво, по дяволите, да правя с Шейсон?

— Изтървахме я, не е ли ясно? — попита Дагит ядосано. — Забрави за Шейсон. Не ни трябва. Свикай съвещание. Кажи на Глория да го направи. Пулман, съгледвачите, техническия отдел. Искам всички да присъстват.

— Не ни трябва ли? — извика Левин.

Дагит рече спокойно:

— Намали високоговорителите, Брадли. Това не е за излъчване по радиото.

— Ти си изгубил шибания си акъл!

— Може би. Но намерих Антъни Корт. А сега свикай съвещанието, докато не съм променил решението си.

Моник бе свободна.

Планът на Корт бе изпълнен безукорно: тя излезе от кантората си без някой изобщо да се усети. Един час по-късно получи съобщението му в хотелския бар. През следващите два часа се мести от място на място, навярно Корт я наблюдаваше — нея и всичко около нея при всяко нейно спиране. Тя вървеше окрилена, не само от току-що получената свобода, но и от чувствата си към него, от мисълта, че двамата вече ще са заедно. Той бе спасил живота й — буквално. Той бе нейният рицар; нямаше нещо, което не бе готова да стори за него, нещо, което да не му даде.

Няколко минути след осем часа тя вече се возеше в тойотата.

— Ти спаси живота ми — рече тя. — Как ли изобщо бих могла да ти се отблагодаря.

— Събличай се. — Той измъкна сива пластмасова торба от задната седалка.

— Ама тук ли? — попита тя, разбрала го погрешно.

— Преоблечи се в тези. Веднага. Няма време.

Тя не възрази. Свали ципа на червената кожена пола, повдигна бедрата си и я смъкна. Докато се преобличаше, продължиха да говорят.

— Трябва ми ключът от шкафчето в гардероба — каза хладно той. Не бе в настроение за разводнено сантименталничене.

Тя кимна, отчаяние и страх изместиха възторга й.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя недоверчиво. — Смяташ, че съм направила нещо, за да стане така?

— Не искам да го обсъждаме.

Беше напълно безстрастен. През нея премина силна, студена вълна.

— Сигурно е Гърка. Вината не е моя. — Тя намери ключовете в чантата си и му ги подаде. — Как можеш да носиш ръкавици в тая горещина?

— Роден съм с тях.

— То е за частно шкафче — каза тя за ключа. — Искаш ли да ти запиша адреса?

— Знам адреса. Това — каза той като пъхаше ключовете в джоба си — е всичко, което ми е нужно.

— Защо го направи? Защо ми помогна? — попита тя, ала не желаеше да получи отговор.

— Нуждая се от теб.

— Не е вярно.

— Вярно е.

Светлините на светофара се смениха и той отново потегли.

— Нима ще довършиш работата? — Тя бе смаяна.

— Разбира се. Дошли сме да свършим нещо. Значи ще го свършим.

— Ти си луд. — Прииска й се да отвори вратата и да избяга.

Той почувства, че се усмихва. Кимна в знак на съгласие.

— Вярно е.

— И за какво съм ти необходима?

— Да гледаш едно дете. Знаеш да готвиш, нали?

Беше дошъл, за да й каже за Дънкан. За решението си. Беше дошъл, защото не знаеше какво му вещаят следващите няколко часа, а Кари имаше право да знае. Кари бе уравновесяващата сила в живота му през тези две години и сега той имаше нужда от нея, независимо от предишните им проблеми. Беше дошъл тук, воден от егоизма си. Но като заговори, не спомена за Дънкан. Не можа да намери сили, защото знаеше, че в нейните очи решението му бе грешно. Но всичко вече бе свършено и нямаше нужда да се връща назад.

— Онази нощ отидох при нея.

Очевидно не бе нужно да споменава имена. Тя потърси чантичката си, извади цигара и я запали.

— Дойдох тук. Паркирах отвън, на подхода и не можах да намеря сили да вляза.

След като тя не каза нищо, той се почуди дали това бе достатъчно за един любовен монолог, боеше се, че е така и тези няколко минути можеха да се окажат последните им, прекарани заедно.

— Помислих си, че ще се караме. Напоследък само това правим.

— И как беше тя? — попита злобно Кари. — Такава, каквато си я мечтал ли? — И добави горчиво: — Ти наистина си мечтаеше за нея, знаеш го. Говориш насън за нея.