Ридли Пиърсън - Твърдо падане

— Не беше съвсем така. Исках да спя с нея — призна той, — но тя отказа.

— Значи тя наистина знае как да те разиграе, нали?

— Може би знае.

— И аз се срещах с един човек — призна тя, вдигнала поглед нагоре издухваше дима над главата си. Беше акт на отмъщение, знаеше колко силно мрази той цигарите.

Той почувства зашеметяващата болка на пробождането право в сърцето си и със самосъжаление се запита какво ли още му бе подготвил този ден. И въпреки че бе очаквал в подобен случай да реагира с мощен гняв и бясна ревност, той почувства само ридаещото разочарование. Беше подложен на прекалено голямо изпитание, за да се справи с това. Само остана без дъх.

— Чудех се какво става онази нощ?

Тя кимна:

— Да, това бе част от историята.

— Познавам ли го?

Тя вдигна вежди и избухна в смях. Заедно с него от устата й избълва дим.

— Аз дали го познавам? Той е непознат. Някой, когото срещнах наскоро, това е всичко.

— За подобно нещо ли си мечтаеше?

Това й причини известна болка и той се почувства по-добре. Той бе имал възможност с Лин, но не се бе възползвал. Обзе го съжаление. Не искаше да изгуби Кари. Не искаше да остане. Не искаше да загуби Лин, но той дори не бе я имал. Беше се изправил на плаващия във водата дънер на чувствата си и колкото по-бързо бягаше, толкова по-опасно бе положението му. Минаха няколко минути. Едни от най-дългите в живота му.

— Мислех си, че съм се влюбила в него — рече тя.

— Минало време?

— Просто отминало време, в момента.

— Игра на думи? Играеш си на думи в момент като този?

— Играем си всякакви игри, не е ли така? Това е сцената, на която сме, нали? Играем игри с чувствата на другия. Играем игри със себе си.

Сърцето му искаше да я мрази, но му липсваше сила. Цялата му сила бе изразходвана по време на съвещанието.

— Защо си направи труда да ми кажеш?

— Никакъв труд. — Тя се насили да се ухили злобно и дръпна от цигарата. — Нямах намерение. Не знам защо го направих. Навярно поради това, което ти каза за нея. Страхувам се от нея. Тя е всичко онова, което аз не съм.

— Тя е приятелка. Това е всичко.

— Глупости.

— Значи е глупости.

— Така е.

— Аз не дойдох заради това.

— Тогава за какво дойде? Не си идвал от месеци. Винаги — у вас. Винаги при поставените от теб условия. Винаги — ти, ти, ти. Знаеш ли какво означаваше това за мен?

— Отвлякоха Дънкан.

Ето. Каза го. Това бе единствената възможна защита срещу истината и то предизвика очаквания от него ефект.

— Снощи, по някое време — добави той.

Ядът и злобата й се изпариха моментално, изместени от вълната на шока, която пробяга по тялото й, изпълни със състрадание очите й и я остави безмълвна. Само като видя реакцията й, гърлото му се сви. Спомни си терминът, който използваха: „разчленяване на телата“. Ето как се чувстваше.

— Ще се срещна с него тази вечер.

— С кого? За какво говориш?

Изплашените й очи се изпълниха със сълзи, тя остави цигарата и хвана ръката му. Нейната бе студена. Чувстваше облекчение, че й каза. Изведнъж се почувства изморен и това усещане му бе добре дошло. Каквото и да е, само да не е онова другото, което изпитваше.

Неочаквано за себе си той усети, че му се иска да й разкаже какво му бе минало през главата през последните няколко часа. Да се изповяда. Нали за това бе дошъл: да се изповяда.

— Странно е… Заемаш високоморална позиция през почти целия си живот, но идва някой и пренарежда по ей такъв начин критериите и тогава разбираш, че не си по-различен от хората, които си преследвал цял живот. При определени обстоятелства човек е способен да извърши всичко. Всичко. А щом не сме различни, значи сме еднакви. А щом сме еднакви, тогава какво значение има кого ще затвориш и кого ще оставиш на свобода?

— За какво говориш?

— Той си мисли, че може да ме изнудва. Животът на Дънкан срещу някакви списъци на маршрути.

Тогава тя занервничи. Гласът й затрепери.

— Какво казваш?

— Не можех да го направя.

— Кам?

— Сгреших ли?

— Какво да си направил?

— Дали съм сгрешил?

— Да си сгрешил в какво?

— Ще има по един наш човек на всяка станция. Двама — на южната платформа, но на северната — само аз. Точно както той поиска.

— Кой?

— Казах ти. Мъжът, който отвлече Дънкан.

— Поставил си го под кръстосан огън?

— Обичам това момче. Знаех, че ти, повече от всеки друг, ще разбереш това. Разбираш, нали? Не мога да играя по неговите правила. Те убиват заложниците. Винаги ги убиват.

Тя плачеше, най-сетне разбрала. Раменете й започнаха да се тресат, носът й протече, а звуците, които се изтръгваха от гърдите й, приличаха на воя на умиращо животно. Самотна и отчуждена. Лицето му потрепна и сълзите му потекоха заедно с нейните. Сълзите на предателството. Той бе предал собствения си син. Погледът му се премрежи и той я изгуби из очи. Нямаше как да намери прошка. Не и от тази жена. Не и от Бога. От никого. И никога. Той бе взел решението и вече живееше с него, а други щяха да загинат поради това.