Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Земята под него започва да се тресе. Влакът идва. Влакът! Той скача на крака и стреля в тъмнината, която, благодарение на идващия влак просветлява все повече и повече. Тунелът продължава да завива наляво. Бягайки вече с пълна сила, той съзира непрекъснато изплъзващия му се силует на Корт да се скрива зад големия завой. Като безплоден изгрев ярката светлина изпълва тунела и Дагит е напълно заслепен от нея. Изгубил го е! Видя го в един миг и в следващия онзи изчезна. Спира. Гърдите му бързо се надигат и спадат. Ужасен е. Шумът е умопомрачителен. Иска да изкрещи. Влакът връхлита върху него.

В последната възможна секунда, само на броени метри от него Корт излиза от сянката и плонжира, за да избяга от влака. Трябва да го е изчислил до секундата. Но кракът му се закача… нещо не е наред… той пада… Просто един образ — това е всичко. Размазана черна сянка на силует, която се среща с ярката бяла светлина и връхлитащия тътен на неколкотонната мотриса.

Дагит изкрещява:

— Не-е-е-е!

Но е вече твърде късно. Ударът е моментален, обливат го пръски кръв и човешка плът, целият е измокрен.

Когато идва на себе си до релсите, той е обезсилен от лепкавата каша и вонята. Колкото може по-бързо разсъблича пропитите с кръв дрехи. Останал само по гащета и обувки, с прояснен поглед, той залита, краката му са омекнали, тръгва по траверсите към шума на прииждащи стъпки. Корт е мъртъв; той се чувства победител. Но не е победил. Къде е Дънкан? Как ще открият Дънкан, след като Корт вече не е жив?

Сълзите му се стичат червени, от кръвта на онзи.

Кари Стивънсън спа лошо. Не само се тревожеше за Кам, но го и ненавиждаше, ненавиждаше себе си, ненавиждаше всичко. Беше се съблазнила от ябълката и бе открила, че сокът й е отровен. Срещата й с Карл, която й бе донесла такова голямо моментно щастие, й бе нанесла и опустошителния удар на тъгата и разкаянието. Тя потреперваше от този удар, цялото й тяло се тресеше: плака с часове, легнала гола в спалнята — там бе твърде горещо, за да заспи. Кръвта й бе така осезаемо белязана с угризение и разкаяние, че дори и миризмата на тялото й я отвращаваше: тя миришеше на него.

Гризеше я и червеят на унижението от неговото мълчание. Беше му се отдала така изцяло — какви неща само правиха! — а отплатата й бе да седи, умираща от нетърпение пред телефона, който мълча през целия ден. Той бе изчезнал от живота й, заменен от отчаяния Кам, когото, както бе установила тя, обичаше с цялото си сърце. Тя бе разрушила всичко.

Объркването й се засили и от откритието, направено преди не повече от пет минути, че някой бе пренаредил ключовете й. Зъбите на всичките й ключове сочеха в една посока, с изключение на този за къщата на Кам, за да го намира по-лесно. А сега всички ключове бяха подредени по един и същ начин. Това не можеше да стане другояче, освен ключовете да бъдат извадени и пренаредени. От някой друг. Не и от нея. Един-единствен спомен се въртеше непрекъснато в паметта й: виждаше се как лежи гола на леглото, чувствайки се прекрасно, и как дава на Карл ключовете си да отиде и купи нещо за хапване.

Една от големите грешки на тази борба за истината бе, че тя се насили да преживее отново толкова живи и свежи спомени, а това й причини огромна болка и тъга. Спомни си как чудесни бяха тези няколко дни, в които бе с Карл. Всяка къща, в която пристигаше, предизвикваше спомена за някой миг, за откъслек от фраза, за някой негов поглед, и на третата къща той отново владееше изцяло мислите й. На два пъти трябваше да спира колата и да спре да ридае, за да не катастрофира.

Списъкът на имотите си стоеше отстрани, отмяташе ги един по един, след като минеше през тях. Ако не друго, бе работоспособна. Спомен подир спомен, тя се връщаше назад във времето, ту се усмихваше сама на себе си, ту се начумерваше, сетне палеше цигара след цигара, сякаш да се отрови до смърт.

Бродеше из градините, сядаше на същите столове, на които бяха седели двамата, спомняше си разговорите им. Липсваше й. Той бе донесъл разнообразието в живота й; беше я отвел със себе си, без тя да заминава някъде. Превъзходна дарба. Така това, което тя мислеше, че ще отнеме два часа, се проточи целия следобед — без да ще, тя се бавеше с тези връщания в чувствеността.

Няколко минути след пет, останала с празни ръце, потисната и самотна, тя се отби в кантората си, но намери само маловажни телефонни съобщения. Празнотата, която последва поражението й, бе превърнала гласа й в шепот, а изправената й стойка — в такава на старица. Шийла й каза да си върви у дома и тя го стори.