Ридли Пиърсън - Твърдо падане

Чак когато се върна у дома, в разпарчетосаното имение, тя се сети, че бе показала на Карл и къщичката на портала. Тя не беше нещо особено, затова не фигурираше в списъка на компанията й и тя рядко я показваше, освен ако собствениците, които живееха в част от главната сграда, не я помолеха изрично. Ала когато нещата с Карл потръгваха, водена от момичешкия импулс да го настани близо до себе си, тя му бе показала къщата: влязоха от южния вход и тя не спомена, че живее сравнително наблизо.

Прибра колата в гаража, отиде до вратата на къщата си, но сетне размисли и пое през гъстака по пътека, която някога е била главния път към имението. Обрамчен с високи кленове, самият път бе стеснен от израсналите на свобода къпини и други диви храсти и се бе превърнал в тясна пътека, поддържана само от няколкото елена, които също живееха тук. Кари се гмурна в облаците насекоми и в бързо падналия мрак на гората, и закрачи колкото може по-бързо.

Едно ново отклонение от пътя бе построено под прав ъгъл към късата отсечка на стария път, която все още се използваше. Поради тази пречка елените се отклоняваха от пътя и пътеката им се виеше към задната част на старата къщурка край портата. Кари пое по нея. Принудена да се отклони от пътеката, за да стигне малкото сечище, в което бе разположена къщичката, Кари трябваше сама да си проправи път сред къпините с острите им шипове и да избягва, доколкото е възможно, падналите клони.

Мястото бе наистина красиво, поради усамотеността и тишината — следствие на отдалечеността му. Ако бяха вложили малко пари за реконструкция, да я уголемят, или поне да подобрят банята и кухничката, тя щеше да я пласира за броени минути. А в това си състояние къщичката просто нямаше пазар.

Но имаше строшен прозорец.

Това бе нещо ново. Обзе я страх. Някой бе влизал! Тя бе идвала с Карл преди не повече от пет дни и по него време нямаше счупен прозорец. Дали да не изтичаше обратно, да позвъни на Кам и да му обясни, че на една от нейните къщи под наем бе счупен прозорецът, затова да побърза и да идва? Детинщини. Най-вероятното обяснение бе вандализъм. То напълно съвпадаше с мнението на хората за дейността на местните тийнейджъри — дечурлигата разбиваха къщи, за да отмъкнат бутилка алкохол или да намерят легло, на което да се чукат. Това лято седмичното вестниче на селото бе пълно с подобни информации, най-лошо бе положението при наскоро преминалия празник на труда. Като мениджър по недвижимите имоти, нейно задължение бе да докладва на собствениците за нанесените щети. Ето защо трябваше да ги провери.

Тя стоеше настрани и обмисляше възможностите си. Да позвъни ли на Кам или просто да хвърли едно око? Обзе я негодувание, че някой би могъл по такъв начин да накърни чужда собственост. Но бе обзета и от страх, че това можеше и да не е работа на тийнейджъри.

Тя се промъкна бързо в задния двор и до задната врата, където се спря и се ослуша, готова да долови и най-малкия шум. Не чу нищо друго, освен разтупканото си сърце. Чувствата й се люшкаха между детинския страх и гнева на възрастния човек. Не знаеше на кое да се довери. Толкова глупава работа изглеждаше този строшен прозорец. И толкова ужасяваща.

Тя завъртя дръжката и бутна вратата.

Влезе в кухничката с размерите на килерче и се спря, защото като се опита да прекрачи парчетата от строшеното стъкло, видя, че те бяха изметени. Никога преди това сърцето й не бе било така силно. Подуши лека миризма на готвено, а не трябваше да я има. Самонастанили се — помисли си тя. Или Карл? Страхът взе връх. Не можеше да обясни разумно действията си. Вместо да избяга, тя се усети как къщата я привлича, привлича я мистерията й. Сякаш бе заставена да продължи. Навлезе навътре в малката къща и продължи, стъпка по стъпка.

И сетне замръзна на място. Чисто нови блестящ катинар и верига бяха грубо закрепени към вратата на кабинета. Това бе единствената стая в къщурката, освен малката спалня и банята, която имаше врати и към двете. Обзета от майчински инстинкт, за който нямаше биологично обяснение, тя се огледа наляво и надясно, сетне полека хвана дръжката на вратата, сякаш бе екстрасенс, който търсеше сила от нея.

— Дънкан? — прошепна тя през процепа.

Възбуденият, но ужасен глас, който й отговори, безмълвен и неясен, както го долови тя през плътната врата, висок и обезумял, я прониза право в сърцето. Той беше.

Изгубила контрол над себе си, тя инстинктивно стисна дръжката и яростно я дръпна. Вратата се отвори с трясък, спря се от веригата, открехната на не повече от два-три сантиметра: зад нея, подпрял се на пода, провлачил мъртвите крака зад себе си, бе Дънкан — идваше към нея толкова бързо, колкото можеха да го носят ръцете му.