Норма Бейшър - Игра на богове

Стана и отиде до дрешника. Поразмисли и избра семпла тъмносиня рокля — елегантна, но не провокираща. Трябва да внимава — не бива да изглежда предизвикателно, когато е с Александър, защото той и без това не се нуждае от особено окуражаване. Облече роклята, обу обувките — черни, с високи токчета — и се върна при тоалетката. Извади кутията с бижута от чекмеджето и взе наниз сиви перли и подходящи обици. Докато ги слагаше, спря за момент. Нещо не беше съвсем наред. Косата! За да подхожда на семплата кройка на роклята, събра косата си на кок на тила и я закрепи с няколко големи фиби. Така е по-добре, прецени тя и се погледна за последен път в огледалото.

Позвъняването на входната врата прекъсна мислите й. Погледна часовника. Точно седем и половина. Пристига на минутата, отчете тя на път към вратата. Беше предложила да се срещнат в ресторанта, но той не прие: „Баща ми ме е учил, че джентълменът взима дамата от дома й.“

Отвори. За пореден път остана поразена колко дяволски привлекателен е Александър. Беше облечен в тъмносин костюм, бяла копринена риза и вратовръзка на светлосиви и черни райета. Непокорен кичур от черната му коса падаше небрежно върху челото, а усмивката му сякаш стигаше чак до невероятните му черни очи.

— Винаги ли си така точен? — попита Мередит непринудено, пропускайки го да влезе в апартамента.

— Почти. Направил съм резервация за осем часа.

— В такъв случай разполагаме с малко време. Искаш ли питие, преди да тръгнем? — попита тя.

— Да, с удоволствие.

Мередит отиде до малкия бар в другия край на стаята.

— Бяло вино?

Той кимна и погледна портрета на Елизабет и сина й. Жената от картината бе невероятно красива. В бялата рокля с дълбоко деколте напомняше на южняшка красавица от времето на американската гражданска война. Детето поразително приличаше на нея; сякаш беше нейно умалено копие. Нещо у жената се стори странно познато на Александър, имаше чувството, че я е виждал.

— Коя е? — попита той.

Мередит му подаде чашата.

— Името й е… било Елизабет Уелдън-Райън. Била е голяма звезда в края на четиридесетте.

Александър се обърна да я погледне.

— Звезда? Филмова звезда?

Мередит кимна.

— Заедно със сина й загинали по време на снимките на последния й филм — обясни тя, припомняйки си Том Райън и разговорите с него.

— Значи детето е нейно?

— Да. Казвал се Дейвид. Бил е четиригодишен, когато е умрял.

— Изглежда ми позната — рече Александър. — Да, определено ми се струва, че я познавам отнякъде.

Мередит поклати глава.

— Съмнявам се. — Бавно отпи от питието. — Мъртва е от тридесет години.

— Тогава сигурно съм гледал някои от филмите й — заключи Александър. — На острова имаме кинозала. Майка ми обожаваше американските филми.

— Възможно е. Или си виждал нейни снимки из Щатите. Все още много се говори за нея.

Александър погледна часовника, сякаш внезапно откъснал се от вцепенението.

— Време е да тръгваме. Тази вечер движението е по-тежко от обичайното.

Мередит кимна.

— Ей сега.

Отиде до спалнята да вземе чантата си.

Когато се върна, той отново стоеше вторачен в портрета.

— Харесаха ли ти розите? — полюбопитства Александър.

Седяха на маса близо до четвъртития басейн в „Четирите сезона“. Големият триетажен ресторант бе пълен до краен предел, а в облицованото с мрамор фоайе посетителите, чакащи да се освободи маса, се възхищаваха на огромната, изрисувана от Пикасо завеса. От прозорците на салона Мередит виждаше светлините на стъклените небостъргачи от другата страна на улицата. Бавно отпиваше от чашата с бяло вино.

— Много са красиви — призна тя предпазливо, — но нали помниш, че се споразумяхме да говорим само делово?

— Разбира се — сговорчиво откликна той. — Просто се опитвам да се държа кавалерски. Една красива жена заслужава красиви рози.

Тя го изгледа изпитателно. Нямаше никакви извинения, никакви двусмислени намеци. Леко се усмихна. Независимо от противоречивите чувства, които събуждаше у нея, тя започваше да усеща с пълна сила забележителния му чар.

— Следя кариерата ти — подметна той.

Погледна го, без да успее да прикрие изненадата си.

— О! — бе единственото, което можа да произнесе.

— Впечатлен съм. Допада ми стилът ти — сподели той усмихнат.

— Благодаря!

От самото начало Мередит бе наясно, че интересът на Александър към нея е по-скоро личен, отколкото професионален. Губиш си времето, помисли си тя наум. Въпреки това нямаше как да не признае, че е най-привлекателният, чаровен и впечатляващ мъж, когото бе срещала. Ала добре знаеше за репутацията му на женкар. Няма да допусне да я омайва! Той иска едно-единствено нещо от жените, напомни си тя. Мъж като Александър Киракис може да те унищожи.