Норма Бейшър - Игра на богове

Мередит кимна.

— Странно защо никак не съм изненадана? — запита се тя на глас.

— Вероятно защото никога не се е оставял на разположение на медиите — подсказа й Синди.

— Какво? А, да… — промърмори Мередит, изведнъж осъзнала, че секретарката вероятно е взела думите й като отправени към нея.

— Да звънна ли? — поинтересува се Синди.

Мередит поклати глава.

— Не. Аз ще му се обадя. Но благодаря — отвърна Мередит, продължавайки да преглежда списъка.

Синди излезе. Тогава Мередит се върна към спомена за последната си среща с Александър Киракис. Така и никога не взе интервюто, което й бе обещал. Бог знае какво ще трябва да направя сега, за да го получа, помисли си тя, леко развеселена. Наистина ли обмисляше, или се държеше като човек, който се сърди? Толкова неща се промениха от онази среща! Сега Александър Киракис оглавяваше борда на директорите на „Киракис корпорейшън“, а тя водеше популярно из цялата страна новинарско предаване. Само едно оставаше непроменено — решимостта на Мередит да направи интервюто, което си бе наумила.

Прелисти бележника върху бюрото и откри номера му. Посегна към телефона. Докато набираше, се замисли за трите срещи с Александър навремето, как я ухажваше в Лос Анджелис, макар да знаеше, че тя живее с Ник. Какво ли щеше да стане сега, когато е свободна?

След второто позвъняване се обади женски глас.

— Добър ден! „Киракис корпорейшън“ — поздрави тя с лек британски акцент.

— Александър Киракис, ако обичате.

Мередит се настани по-удобно в стола.

Оставиха я да изчака известно време. После се чу друг женски глас:

— Кабинетът на господин Киракис.

— Бих искала да разговарям с него — обяви Мередит делово. — Обажда се Мередит Кортни от Ай Би Ес.

Последва пауза.

— Един момент. Ще видя дали е свободен.

Наложи се отново да изчака. Облегна се и разсеяно забарабани с молива по бюрото.

В Световния търговски център Александър преглеждаше най-новите доклади, получени от съгледвачите му — мъже и жени, разпратени по четирите краища на земята в търсене на потенциални възможности. Обсъждаше ги с Джордж Прескът, който обикновено ги проучваше внимателно един по един, преди да ги предложи за разглеждане.

— Какъв е графикът ти за следващата седмица? — поинтересува се Александър.

Джордж сви рамене.

— Нищо кризисно. Няколко съвещания, конференция в Сиатъл по сделката за дървообработващата фабрика…

— Зачеркни всичко — прекъсна го Александър. — Искам да отлетиш за Сингапур. Ще представляваш корпорацията при наддаванията на офертите за търсене на нефт в морето около Ява.

Джордж седеше в кресло близо до бюрото, а изсечените му черти бяха само частично огрени от слънчевата светлина. Прокара ръка през гъстата си пясъчноруса коса, докато премисляше чутото.

— Сигурен ли си, че искаш да се замесиш в тази история? — попита той накрая. — Чух…

— Прочетох всички доклади от геоложките проучвания — прекъсна го Александър, докато сядаше. — Данните са обнадеждаващи.

— Не се и съмнявам — отвърна Джордж бавно. — И аз се запознах с някои от докладите. Ако са точни, там долу трябва да има такова огромно количество нефт, че човек да го смуче със сламка.

— И въпреки това проявяваш резерви — подхвърли Александър.

Джордж кимна.

— Говорим за непредвидими територии — напомни той. — Все едно да играеш на руска рулетка. Отиваш и купуваш дялове, а после в някоя неизвестна индонезийска провинция избухва революция и национализират дяловете ти. Не ми се нрави. Прекалено рисковано е.

— Естествено — съгласи се Александър. — Всяко заслужаващо внимание начинание крие риск, нали? — Замълча замислен. — Пресметнах рисковете и след като ги съпоставих с потенциалните печалби, реших, че си заслужава да се опита.

— Ти взимаш решенията — отвърна Джордж, леко примирен. — Кога да тръгна?

— Понеделник сутринта рано ли ти е?

— Устройва ме.

Секретарката на Александър звънна по интеркома.

— Господин Киракис, на телефона е Мередит Кортни. От Ай Би Ес. Да й кажа ли, че не сте свободен в момента?

Александър се усмихна.

— Не. Помоли я да изчака. — Обърна се към Джордж. — По-късно ще приключим обсъждането.

Джордж кимна и му се усмихна многозначително.

— До по-късно — прие той, изправи се и излезе.

Миг след това лампичката върху телефона на Александър светна. Той вдигна слушалката и се облегна на стола.

— Здравей, Мередит! — поздрави ведро. — Очаквах да се обадиш…