Норма Бейшър - Игра на богове

Церемонията клонеше към своя край. Най-после обявиха номинираните за най-добър режисьор. Мередит долови напрежението на Ник, докато повтаряха петимата номинирани и режисираните от тях филми. Докосна ръката му за кураж, докато отваряха плика.

— Победител е Ник Холидей за „Отражения“!

Ник се качи на сцената, пое статуетката и се наведе към микрофона.

— Наистина не съм подготвен за това — обяви той пред публиката, — но искам искрено да благодаря на хората, помогнали да създадем „Отражения“: актьорския състав и снимачния екип, които допринесоха за крайния резултат. Задължен съм и на покойния Том Райън, който ме намери пред портите на „Сентуриън студиос“. Но преди всичко желая да благодаря на Мередит, че ме приема такъв, какъвто съм. Обичам те, бейби!

Погледна към нея и вдигна статуетката високо над главата си.

Върна се на мястото си, сияещ от гордост. Извърна се и я погледна в очите. Останаха загледани един в друг за миг, след което се наведе и я целуна. Нито той, нито тя подозираха, че една телевизионна камера открила ги сред публиката, запечатва този интимен момент помежду им.

Централата на „Киракис корпорейшън“ заемаше модерна, двадесететажна офис сграда в скъпия квартал Колонаки в Атина, близо до Националната банка. Александър отдавна не бе посещавал офисите на баща си. За последен път бе тук в деня, когато отказа висок пост в йерархията на корпорацията. Току-що бе взел научната си степен от Харвард и твърдо бе решил да остане в Щатите. Ню Йорк според него беше най-вълнуващият, най-наелектризираният град в света — неговият тип град. Независимо от възраженията на баща си искаше да се установи там. За жалост баща му така никога и не разбра докрай потребността му да контролира собствения си свят. Ако бе избрал да остане в Гърция, нямаше да постигне независимостта и безспорната власт, с които разполагаше сега в Ню Йорк. Тук той винаги щеше да е „синът на шефа“. Сега, застанал пред сградата на корпорацията на „Леофорос Венизелу“ срещу площад „Клафтомонос“, Александър прецени, че е време да се прибира в Ню Йорк. Изпитваше благодарност за последните няколко седмици; благодарност за шанса да се сближи отново с баща си. Но изведнъж изпита нетърпение да се върне в света на своя бизнес, да надзирава световни преговори и сделки за големи пари.

Влезе в сградата и през фоайето се насочи към асансьорите. Униформеният човек от охраната веднага го разпозна и повика директния асансьор, който щеше да го отведе до кабинета на баща му на двадесетия етаж.

Моржът задържа вратата отворена и кимна любезно. Александър влезе и му се усмихна мълчаливо. Докато вратата се затваряше и асансьорът започна да се изкачва, той се замисли колко ли часове наред бе работил баща му през последната седмица.

Пристигна на етажа и секретарката на баща му Елена Румелис мигом скочи да го посрещне.

— Kalimera 2 2 Добро утро (гр.) — Б.пр. , господин Киракис — поздрави тя.

— Kalimera , Елена. Баща ми в кабинета си ли е?

— Да, но май говори по телефона в момента — подметна тя колебливо. — Очаква ли ви?

— Не — призна Александър и поклати глава. — Надявах се да го убедя да остави работата и да отидем на обяд.

— Съмнявам се дали днес ще е възможно — отвърна Елена бързо. — Сутринта беше доста тежка. Съобщиха му, че призори е имало експлозия в една от диамантените мини в пустинята Намиб. Няколко мъже са загинали. Говори с офиса в Кейптаун в момента.

— Разбирам — промълви Александър. — Но при тези обстоятелства едва ли ще възрази да вляза…

— О, не, разбира се — съгласи се Елена охотно. — Да ви донеса ли нещо? Кафе…

— Не, благодаря — отвърна Александър с усмивка.

Влезе в кабинета на баща си. Константин Киракис седеше зад бюрото с телефонна слушалка, подпряна до ухото с рамо, и нахвърляше бележки в жълт тефтер. Вдигна глава при влизането на Александър, направи му знак да седне и продължи разговора. Александър седна и се огледа. Отдавна не бе влизал в този кабинет, от където се ръководеше цялата дейност на корпорацията. Спомни си времето, когато майка му се захвана да го преобзаведе. Лично подбра тъканите, цветовете и мебелите, като се съобразяваше с вкуса и предпочитанията на съпруга си. Спря се на античното бюро, което заемаше огромна част от помещението, тапицирания с кожа диван и подходящите столове, лакираната кантонерка и ренесансовите картини по стените. Лично надзираваше обзавеждането на апартамента на Киракис до кабинета, на който гледаше като на необходимо удобство, защото по онова време вече живееха на острова и му се налагаше да пътува до града всекидневно. Настоя за шкафовете от кедрово дърво за дрехите му и други лични вещи. Пак лично подбра плочките за банята и поръча нагряващи се пръчки за кърпите. Мама наистина организираше живота ни добре, помисли си Александър.