Норма Бейшър - Игра на богове

Александър се поколеба, преди да заговори.

— Каква полза? — В гласа му се долавяше известна безпомощност. — Да държиш на някого е прекалено болезнено. Правиш подобно емоционално вложение в друго човешко същество и то те напуска — или умира, или те предава. Жени изоставят децата си, съпрузи мамят съпругите си. За какво е всичко това? По-добре да си свободен, да не допуснеш никой никога да се доближи до теб.

— Майка ти не те е изоставила, Александър — подхвана Киракис предпазливо, леко смутен от думите на сина си. — Майка ти почина. Разликата е съществена. Подобно съществувание би било прекалено кухо, не смяташ ли? — продължи Киракис. — Никога да не те е грижа за някого, никога да не допуснеш близо до себе си някой, който би държал на теб.

— По този начин животът определено ще се опрости — отвърна Александър хладно и отново му обърна гръб.

— Но ще отнеме и радостта от дните ти — отбеляза Киракис. — Аз започнах от нищо. Изградих атинската корабоплавателна компания от основи и те уверявам, че задачата никак не беше лесна. Но до ден-днешен съм убеден, че само амбициите ми едва ли щяха да стигнат, за да се закрепя през онези тежки времена. Движеше ме страхът от бедност… и силната ми любов. Докато растях в Пирея, човекът с най-голямо значение за мен на света — майка ми — умря от бавна и мъчителна смърт, защото бяхме бедни, и това остави дълбок отпечатък в душата ми. Кръстих компанията на нейно име. А после се появи майка ти. Без нея, без нейната любов и подкрепа едва ли щях да продължа да се боря толкова дълго, колкото бе необходимо, за да осигуря оцеляването на компанията през онези начални години. И аз скърбя за кончината на майка ти. Въобще не си представям как ще живея без нея. Но не бих заменил прекараните заедно години за нищо на света. Мелина ме правеше силен, помогна ми да се превърна в мъжа, какъвто винаги съм мечтал да бъда. Виждах се през нейните очи. Мерех собствената си стойност чрез нейната любов, чрез вярата й в мен. Преживяхме доста трагедии по съвместния ни път, но бяхме щастливи заедно.

— Дори когато Дамян почина ли? — попита Александър рязко.

Киракис го погледна. Винаги ще удари право в целта, помисли си той.

— Това бе най-трудният ни период. Нямаше да го преживея без нея. Любовта ни правеше по-силни, отколкото ако бяхме сами.

— Никога не съм те смятал за идеалист — отбеляза Александър тихо и продължи да събира багажа си.

— И аз никога не съм се смятал за такъв — увери го Киракис, поглеждайки го изпитателно. Усещаше как расте напрежението у Александър. — Не е нужно човек да е идеалист, за да го е грижа за някого, така да знаеш.

Александър не отвърна нищо, а продължи да се занимава с вещите си.

Киракис прецени, че този подход не води към успех.

— Майка ти беше изключителна жена — заяви той. — Силно желаеше да има деца. А знаеше също колко много искам да имам син. Страхувах за нея. Не исках да рискува живота си, както направи, но Мелина беше упорита. Веднъж реши ли нещо, господ да е на помощ на онзи, който й се изпречи на пътя.

— Татко, наистина няма смисъл… — прекъсна го Александър с уморена въздишка.

— Остави ме да довърша — сряза го Киракис. — След толкова неуспешни опити, след загубата на Дамян, почти не вярваше, че ще роди дете… Здраво дете. И тогава се появи ти. Ти, Александър, се оказа светлината в нейния живот. Обичаше те повече, отколкото съм си представял, че е възможно жена да обича детето си. Тя те боготвореше.

— Предпочитам да не говорим за това, ако не възразяваш… Не ми се говори за мама… в момента — промълви Александър сковано.

— Възразявам. Според мен е необходимо, Александър. В момента и двамата се нуждаем от това — настоя Киракис. — Майка ти постоянно се притесняваше за теб. Не й се искаше да си сам, но и съзнаваше, че няма да остане завинаги вкопчена в теб. Примирявахме се с това, защото искаше ти да си щастлив. Не би й било приятно да те види какъвто си в момента…

— По дяволите, знам какво не би искала! — избухна Александър, сграбчи снимка в сребърна рамка от нощното шкафче и я запрати по стената от яд. — Не съм в състояние да преодолея чувствата си, татко! Не съм в състояние да контролирам емоциите си! Просто копнея болката да си отиде.

Неволно изхлипа и Киракис се изправи, за да го прегърне — нещо, което не бе правил, откакто Александър беше дете. И двамата се разхлипаха и заплакаха, докато плачът не се превърна в задушаващи спазми.

Малибу

Ник Холидей, в смокинг, стоеше пред огледалото и ругаеше под нос, докато се опитваше да нагласи папийонката.