Норма Бейшър - Игра на богове

Смени позата и Мередит видя пистолета. Бързо и тихо се върна в спалнята, за да звънне на полицията, но линията се оказа прекъсната. Огледа трескаво стаята и изведнъж се сети за пушката, която Александър държеше в дрешника на спалнята. Извади я с треперещи ръце и се помоли да е заредена. Провери я — наистина беше заредена. Върна се на площадката. Двамата още се караха. Мъжът продължаваше да държи пистолета насочен към Александър. Говореше неща, които се струваха безсмислени на Мередит. Тя тръгна да слиза бавно по стълбите. Александър, с лице към стълбището, вдигна глава и я видя.

— Мередит! — извика той. — Качи се обратно горе! Бързо!

Стреснат, Хауптман натисна спусъка. Чу се един-единствен изстрел и Александър падна върху дивана. Реагирайки инстинктивно в готовността да защити съпруга си, Мередит вдигна пушката и натисна спусъка. Хауптман се стовари на пода, а от тила му потече кръв. Мередит седна на стълбите и затрепери неконтролируемо. Сърцето й биеше като лудо, когато Александър, притиснал лявото си рамо, се изправи бавно и приближи до неподвижното тяло в подножието на стълбището. За да не рискува, ритна пистолета настрана, където Хауптман не би го стигнал. Забеляза лъскав предмет до тялото. Наведе се и го вдигна. Беше минало много време, но още го помнеше: гривната, която бе подарил на Мариан в Гщаад.

Погледна Мередит: тя продължаваше да седи на стълбите и да трепери.

— Добре ли си, matia mou ? — попита той и тръгна към нея.

Тя кимна и плахо попита:

— Мъртъв ли е?

— Да — увери я той.

— Кой е той, Александър? Защо искаше да те убие?

— Историята е дълга, скъпа. Аз…

Някой започна да тропа силно по входната врата и той млъкна. Отиде да отвори, все така придържайки лявото си рамо. Светлосивата му жилетка вече бе подгизнала от кръв. Отвори вратата. При вида на Десан и двамата полицаи изпита неимоверно облекчение. Десан го погледна и се обърна към полицаите:

— Извикайте линейка — нареди той и отново го погледна. — Хауптман, нали?

Александър кимна.

— Във всекидневната е.

Десан влезе бързо и приклекна до неподвижното тяло на Юлиус Хауптман. Провери пулса.

— Ще ни е нужен и съдебен лекар — добави той тихо. — Този човек е мъртъв.

Ню Йорк, юни, 1988 година

Финансовият свят жужеше от вълнение. Заглавията в „Уол стрийт джърнал“ огласяваха едно от най-големите сливания на корпорации за всички времена. „Киракис корпорейшън“ се сливаше с „Хамънд — Транскон“ — третия по големина конгломерат в света. След година на неволи и неочаквани обрати — година, през която се говореше, че „Киракис корпорейшън“ е прокълната и Александър Киракис е пред унищожаване — корпорацията изплува по-голяма и мощна от всякога. В бележка към статията пишеше още, че ядреният институт на Киракис в Лос Анджелис ще поднови работата си.

Атина

Музеят, само седмици по-рано открит от Александър Киракис и прекрасната му съпруга, бе посветен на паметта на покойните му родители Константин и Мелина Киракис. Многобройните тълпи бяха привлечени преди всичко със забележителната колекция от платна на Моне, Реноар и Мане. Всички продължаваха да коментират трогателната реч на Александър Киракис при откриването и очевидно силната му привързаност към покойните му родители.

Лозана

Доктор Гудрон не бе склонен да вярва в чудеса, но сега буквално ставаше очевидец на чудо. Откакто преди година Александър Киракис направи смайващото си признание, в състоянието на госпожа Райън се забелязваше известно подобрение. След тридесет и пет години мълчание и никаква реакция по отношение на външния свят, сега доктор Гудрон категорично смяташе, че е постигнат пробив. Александър Киракис посещаваше майка си редовно и според тренираното око на психиатъра той установяваше ползотворна комуникация. Елизабет все още не говореше, но лекарят бе убеден, че е просто въпрос на време, преди да стане и това. Питаше се дали наистина съществува вроден инстинкт, който помага на човек да разпознае детето си при всякакви обстоятелства.

Париж

Александър и Мередит слязоха от частния самолет с дъщеричката си. Репортерите и фотографите тутакси се скупчиха край оградата. Всеки искаше пръв да заснеме най-новото продължение на династията Киракис. Бебето беше вече на шест месеца, но негова снимка още не се бе появявала в пресата. Предполагаше се, че след всичко, което Александър и Мередит Киракис бяха преживели през последните две години, те се опасяват някой да не се опита да отвлече детето им. Говореше се, че бременността на Мередит е протекла трудно и на два пъти за малко да загуби бебето — първия път веднага след инцидента в Саутхамптън.