Норма Бейшър - Игра на богове

— Сега вече знаеш истината. Знаеш, че майка ти — биологичната ти майка — е жива. Знаеш, че Константин Киракис се е опитал да поправи грешката си, че двамата с Мелина са искали да ти кажат всичко — напомни му Мередит.

Той вдигна поглед. Целият трепереше от гняв.

— Но аз не знам кой съм! — провикна се той. — Дейвид Райън ли съм или Александър Киракис?

Тя помълча известно време. Накрая подхвана:

— В известен смисъл Дейвид Райън е умрял в Йоанина. Дейвид е умрял и се е преродил в Александър — нова идентичност и нов живот. Ти си станал човекът Александър. Не можеш да се върнеш, дори да искаш. Остава ти единствено да вървиш напред. Ти си Александър Киракис от деня, когато са те намерили в пещерата през 1953 година. Лист хартия не е в състояние да го промени. Налага се да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш живота си. За да го постигнеш, трябва да намериш сили да простиш на Константин и Мелина. Все още дълбоко държиш на тях. Виждам го, дори ти да не го осъзнаваш. Прости им и остави болката зад гърба си.

Той се усмихна уморено и я взе в прегръдките си.

— Какво щях да правя без теб? — промълви той.

— Нямам никакво намерение да ти дам възможност да разбереш — отвърна тя делово. — Да се връщаме в къщата. Ще направя горещо какао. Започва да става студено.

— В момента ураганът Сибила е приблизително на сто и петдесет километра южно от нос Хатерас, Северна Каролина — съобщи безизразният глас на метеоролога по радиото. — Очаква се да премине през източната част на Северна Каролина, от там да се придвижи на североизток и да засегне Вирджиния, Мериленд, Делауер и Ню Джърси. Ефектът от урагана ще се почувства във всички части на Нова Англия.

Мередит, сгушена на дивана до Александър, се разтревожи.

— Не идва ли право към нас? — попита тя.

Той се усмихна и я погали по косата.

— Не се притеснявай, matia mou — прошепна той. — В момента е доста далеч. Дори да стигне дотук, силата му вероятно ще отслабне, преди да връхлети Ню Йорк.

— Вероятно ли? — попита тя.

— Ураганите са непредвидими — обясни той. — В момента ветровете на Сибила връхлитат брега с двеста километра в час. Но това може да се промени, преди ураганът да стигне на север чак дотук. Приливните вълни сега са високи, но нищо чудно да спаднат, преди да стигнат Лонг Айлънд. — Целуна я по челото. — Не искам да се безпокоиш. Не искам да се безпокоиш за нищо — повтори той натъртено. — Трябва да си почиваш и да си възможно по-спокойна. Ще следя движението на урагана. Ако се окаже, че ни грози опасност, ще вземем мерки.

— Как може да си така спокоен? — учуди се тя.

— Израснах в Гърция, скъпа — напомни той. — Бурите, които връхлитаха редовно островите, твърде много приличат на ураганите тук, само дето бяха по-чести. Свикнал съм с такова време.

Мередит го погледна и се усмихна. Странно, но се чувстваше в пълна безопасност в прегръдките му, независимо дали ураганът щеше да ги връхлети или не. След всичко, което му се струпа на главата през последните няколко месеца, първата му мисъл отново бе за нея. Обгърна врата му и го целуна; отначало нежно, а после по-настойчиво. Отдръпна се и отново му се усмихна.

— Обичам те — обяви тя простичко.

Той също се усмихна.

— Кажи ми, доктор Холанд наложи ли някакви забрани в секса? — попита той с тих дрезгав глас.

— Засега не — отвърна тя. — Какво си намислил?

— Предпочитам да ти покажа, вместо да обяснявам.

Изправи се, взе я на ръце и я отнесе в спалнята. Положи я нежно върху леглото, затвори вратата и свали ризата си. Върна се при Мередит, легна до нея, взе я в прегръдките си и я целуна страстно и продължително.

— Опитваш се да отвлечеш мислите ми от бурята, нали? — попита тя, когато той най-после я пусна.

— Мислиш ли? — отвърна той с многозначителна усмивка.

— Мисля, че е най-добре да довършиш онова, което започна.

Притегли го жадно към себе си и го целуна, докато разкопчаваше колана му.

Той свлече блузата й.

— Виждам, че ураганът вече не те притеснява — подметна той закачливо.

— Какъв ураган?

Целуна го отново, а ръцете му се плъзнаха по гърдите й. Разкопча ципа на сивите й вълнени панталони и ги свали. И двамата бяха голи. Той я прегърна и я целуна с изненадваща нежност.

Нито тя, нито той чуваха силния дъжд, който плющеше по прозорците. Целуваха се с копнежа, характерен за връзката им от самото начало. Не бързаха.

— Станала си малко по-закръглена — отбеляза Александър, когато ръката му се плъзна по корема й. — Скоро вече ще ти личи, нали?